Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Пътуваха един час, после втори, без да могат да се измъкнат от мочурището. В това време отново се поразвидели, тъй като месецът изгря, а беше пълнолуние. Внезапно Сорока, който яздеше напред, скочи от седлото и започна да оглежда внимателно горската почва.

— Коне са минавали оттук — каза той. — Следи се виждат по калта.

— Кой е могъл да минава оттук, като няма никакъв път? — каза един от войниците, които придържаха пан Кмичиц.

— Но следи има, и то цял куп! Ето там, между боровете, се виждат ясно като на длан.

— Може да е минавал добитък.

— И дума да не става. Сега не е време за горска паша, ясно се виждат конски копита, то се знае, че някакви хора трябва да са минали оттук. Добре би било да намерим поне пъдарска къщурка на горските.

— Тогава да вървим по следите.

— Тръгвай!

Сорока отново скочи на коня си и тръгнаха. Следите от копита по торфестата почва бяха все така ясни, а някои, доколкото човек можеше да долови при лунната светлина, изглеждаха съвсем пресни. Въпреки това конете затъваха до колене, а и по-нагоре. Войниците вече се страхуваха, че няма да прегазят, че пред тях ще се изпречат още по-дълбоки тресавища, когато след около половин час до ноздрите им достигна миризма на дим и борова смола.

— Катранджийница трябва да има тук! — каза Сорока.

— Ето там! Виждат се искри! — каза един от войниците.

И наистина в далечината се показа струя червеникав, наситен с пламък дим, около който подскачаха искри от тлеещо под земята огнище.

Когато се приближиха, войниците видяха къща, кладенец и голям навес от борови греди. Уморените от пътя коне почнаха да цвилят — отговориха им многобройни цвиления откъм навеса и в същото време пред конниците се изправи някаква фигура, облечена с кожух с вълната навън.

— Много ли коне? — попита човекът с кожуха.

— Селяко! Чия е тая катранджийница? — попита Сорока.

— Какви сте вие? Откъде се взехте тук? — попита отново катранджията с глас, в който личеше уплаха и учудване.

— Не бой се! — отговори Сорока. — Не сме разбойници!

— Вървете си по пътя, тук нямате работа!

— Затвори си муцуната и ни води към къщи, докато те молим. Не виждаш ли, дръвник такъв, че ранен носим!

— Какви сте вие?

— Гледай да не ти отговоря с пушката. По-добри сме от тебе, селяндурино! Води ни към къщи, че иначе ще те сварим в собствения ти катран.

— Сам не мога да се защитя от вас, но ще дойдат и други. Живота си ще оставите тук!

— И ние ще бъдем повече, води!

— Добре, елате, не е моя работа.

— Каквото имаш за ядене, дай, и водка. Караме господар, който ще плати.

— Стига да си тръгне жив оттук.

Като разговаряха така, влязоха в къщата. Там гореше печка, а от сложените на нея тенджери се носеше миризма на задушено месо. Стаята беше доста просторна. Още щом влязоха, Сорока забеляза, че край стените имаше шест одъра, покрити богато с агнешки кожи.

— Тук някаква компания живее — измърмори той на другарите си. Сложете подсип на пушките и си отваряйте очите! Пазете и тоя простак да не избяга. Нека тая нощ компанията спи навън, ние няма да излезем от стаята.

— Пановете няма да дойдат днес — каза катранджията.

— Още по-добре. Не ще се караме за квартирата, а утре ще си заминем — отвърна Сорока. — Сега насипи месо в блюдото, че сме гладни, и не жали овеса за конете.

— Че откъде ще се вземе овес в катранджийница, уважаеми пане войник?

— Чухме конете под навеса, значи и овес трябва да има; с катран не ги храниш я.

— Те не са мои коне.

— И да са твои, и да не са, трябва да ядат, както и нашите. По-живо, човече, по-живо, ако ти е мила кожата.

Катранджията не отговори нищо. А в това време войниците сложиха заспалия пан Анджей на един от одрите, след което седнаха да вечерят и ядоха лакомо задушено месо и бигос от един голям сахан на печката. Имаше също така и булгур, а в килера до стаята Сорока намери внушителна дамаджана с водка.

Но той само си накваси устата и не даде на войниците да пият, защото реши през нощта да бъдат нащрек. Тая опразнена къща с одри за шестима души и с навес, в който цвилеше стадо коне, му се видя странна и подозрителна. Той просто смяташе, че това е разбойническо гнездо, още повече че в същото онова килерче, откъдето измъкна дамаджаната, откри доста оръжие, окачено по стените, буре с барут, както и разни вещи, очевидно задигнати от шляхтишки домове. Ако отишлите някъде обитатели на тая къща се върнат, не можеше да се очаква от тях не само гостоприемство, но дори и милост; затова Сорока реши да заеме с оръжие в ръка къщата и да се държи в нея със сила или чрез преговори.