Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Това беше необходимо и заради здравето на Кмичиц, за когото пътуването можеше да се окаже гибелно, както и за безопасността на всички. Сорока беше врял и кипял войник, на когото само едно чувство беше чуждо: чувството на безпокойство. И все пак сега, при спомена за княз Богуслав, обземаше го страх. Той беше от дълги години на служба при Кмичиц, вярваше сляпо не само в храбростта, но и в щастието на младия си господар; много пъти беше виждал негови подвизи, които по дързост прекрачваха всяка мярка и граничеха почти с лудост, но които успяваха и минаваха безнаказано. Беше участвал във всичките „подстъпи“ на Кмичиц срещу Ховански, във всички побоища, нападения, нахлувания в шляхтишки имения, отвличания и бе стигнал до убеждението, че младият господар всичко може, всичко ще съумее, ще се измъкне от всяка пропаст и ще натика в нея всекиго, когото поиска. И така Кмичиц беше за него олицетворение на най-голяма сила и щастие — но изглежда, че сега се бе сблъскал с равен на себе си — не, изглежда, че се бе сблъскал с по-добър от себе си… Как може? Един мъж, който беше вече в ръцете на Кмичиц, отвлечен, невъоръжен, успя да се измъкне от ръцете му и не само това — успя да събори самия Кмичиц, да разбие войниците му и така да ги уплаши, че те избягаха от страх да не се върне. Това беше чудо на чудесата и Сорока губеше ума и дума, като мислеше за случилото се — защото той очакваше всичко на тоя свят, само не това, че ще се намери някой, който да извие врата на пан Кмичиц.

— Дали се свърши вече нашето щастие? — мърмореше си той и се оглеждаше смаян наоколо.

И при все че в миналото се беше случвало да върви със затворени очи подир пан Кмичиц към позициите на Ховански, обградени от осемдесетхилядна армия, сега, при спомена за тоя дългокос княз с момичешки очи и розово лице го обземаше суеверен ужас. И сам не знаеше какво да прави. Ужасяваше го мисълта, че утре или вдругиден ще трябва да излезе на открити пътища, където може да ги срещне самият страшен княз или негова потеря. Затова именно се бе отклонил от пътя в дълбоките гори — а сега желаеше да остане в тая горска хижа, докато потерите не се объркат и изморят.

Но понеже поради други причини и това убежище не му се струваше безопасно, искаше да разбере какво трябва да очаква и с тая цел поръча на войниците да стоят на стража при вратата и прозорците на къщата, а самият той се обърна към катранджията:

— Вземай, човече, фенер и тръгвай с мене.

— Я по-добре с борина да светя на ваша милост, че нямам фенер.

— Тогава свети с борина; а че ще изгориш навеса и конете, все ми е едно!

При тоя dictum 151 151 Казване, думи (лат.). — Бел.прев. в килера веднага се намери фенер. Сорока заповяда на селянина да върви напред, а той тръгна след него с пистолет в ръка.

— Кой живее в тая къща? — попита той по пътя.

— Панове живеят.

— Как се казват?

— Това не ми е разрешено да кажа.

— Струва ми се, селяко, че ще те тресна по главата!

— Ваша милост — отговори катранджията, — ако взема да излъжа и кажа някакво име, пак ще трябва да се задоволиш с него.

— Това е вярно! А много ли са тия панове?

— Един стар пан, двамата му синове и двама слуги.

— Как така, шляхтичи ли са?

— То се знае, че шляхтичи.

— И живеят тук?

— Понякога тук, а понякога Бог знае къде!

— А тия коне откъде са?

— Пановете ги докарват, а откъде — един Бог знае!

— Я си кажи истината: не са ли твоите панове разбойници по пътищата?

— Откъде да зная, ваша милост? Струва ми се, че крадат конете, но от кого — това не ми е работа.

— И какво правят с конете?

— Понякога вземат по десет-дванайсет, колкото има, и ги откарват, но къде — също не зная.

Като разговаряха така, стигнаха до навеса, в който се чуваше пръхтенето на конете, и влязоха вътре.

— Светни! — каза Сорока.

Селянинът вдигна фенера нагоре и почна да осветява конете, които стояха в редица край стената. Сорока ги оглеждаше един след друг с окото на познавач и клатеше глава, мляскаше с език и мърмореше:

— Покойният пан Зенд би се радвал… Има полски, московски… а тоя жребец е немец… и оная кобила също… Бива си ги тия коне. А какво им давате?

— Да не те излъжа, ваша милост, аз още през пролетта засях тук две полянки с овес.

— Значи твоите панове още от пролетта докарват коне?

— Не, но ми пратиха такава заповед по един слуга.

— Значи ти си техен?

— Аз бях техен, преди да отидат на война.

— На каква война?

— Не зная, ваша милост. Отидоха далече, още миналата година, а се върнаха лятос.