Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Да беше имал поне тия писма, макар че с тях не би могъл да спечели доверието на конфедератите, поне би държал чрез тях княз Януш в ръцете си, защото те можеха да подкопаят кредита на хетмана дори у шведите… Така че с тях би могъл да спаси Оленка…

Но някакъв зъл дух направи, та писмата изчезнаха.

Когато обгърна всичко това с мисълта си, Кмичиц се хвана втори път за главата.

— Изменник съм за Радживилови, изменник за Оленка, изменник за конфедератите, изменник за краля!… Погубих името си, честта си, себе си, Оленка!…

Раната върху лицето още го гореше, но в душата му го гореше сто пъти по-болезнена жар. Защото на всичко отгоре в него страдаше и рицарското самолюбие. Ами че той беше позорно бит от Богуслав. Нищо не бяха ония удари, които му нанесе пан Володиовски в Любич. Там го беше победил въоръжен човек, когото бе викал на дуел, тук — беззащитен пленник, който беше в ръцете му.

С всеки момент той разбираше все по-добре в колко страшно и позорно положение бе изпаднал. И колкото по-дълго се взираше в него, толкова по-ясно виждаше неговия ужас и откриваше нови и нови черни кътища, от които надзъртаха позорът, срамът, собствената му гибел, гибелта на Оленка, злото за отечеството — докато накрай го овладя паника и изумление.

— Нима аз извърших всичко това? — питаше се той. И косата му настръхна на главата.

— Това е невъзможно! Навярно още ме тресе треска! — възкликна той. — Света Богородице, това е невъзможно!…

— Слепи, глухи размирнико! — каза му съвестта. — Не можеше ли да застанеш на страната на краля и отечеството, не можеше ли да послушаш Оленка!

И скръбта го грабна като вихър. Ех, да би могъл да си каже така: шведите са против отечеството ми, аз съм против тях; Радживил е против краля, аз против него! Едва тогава в душата му щеше да бъде ясно и светло! Тогава би събрал дружина от кол и въже, би беснял с тях като циганин на панаир, би нападал шведите, би газил по коремите им с коня си с чисто сърце, с чиста съвест. И тогава, осиян от слава като от слънцето, би застанал някога пред Оленка и би казал:

— Аз вече не съм осъден на изгнание, а defensor patriae обичай ме, както аз те обичам!

А днес какво?

Но коравата душа, свикнала да прави каквото си ще, не искаше изведнъж да признае напълно вината си: Радживилови така го били подвели, Радживилови го довели до гибел, покрили го с позор, свързали ръцете му, лишили го от чест и любов.

Тук пан Кмичиц скръцна със зъби, протегна ръце към Жмудж, върху която хетманът Януш седеше като вълк върху труп — и започна да вика със сподавен от ярост глас:

— Мъст! Мъст!

Внезапно той падна в отчаянието си на колене насред стаята и почна да говори:

— Обещавам ти, Христе Боже, да мачкам, да нападам тия предатели!… Да ги преследвам със закона, с огън и меч, докато душа нося, очите ми гледат и съм жив на тоя свят! Помогни ми, Боже! Амин!

Но в тоя момент някакъв вътрешен глас му каза:

— Служи на отечеството, отмъщението после…

Очите на пан Анджей горяха от огън, устните му бяха попукани, а той цял трепереше като в треска; размахваше ръце и приказваше високо на себе си, разхождаше се или по-скоро тичаше из стаята, блъскаше с крака одрите, докато най-сетне се хвърли още веднъж на колене.

— Осени ме, Христе, какво да правя, за да не полудея!

В тоя миг той чу гърмеж от пушка, който горското ехо прехвърляше от бор на бор, докато го донесе като някой гръм в къщата.

Кмичиц скочи, грабна сабята и изхвръкна навън.

— Какво има? — попита той войника, който стоеше на прага.

— Изстрел, пане полковник!

— Къде е Сорока?

— Замина да търси писмата.

— От коя страна стреляха?

Войникът показа източната част на гората, обрасла с гъсти храсталаци.

— Там!

Веднага след това се чу тропот на невидими още коне.

— Внимавай! — викна Кмичиц.

Но от храстите се появи Сорока, който летеше с всички сили на коня си, а след него още един войник.

Двамата стигнаха до къщата, скочиха от конете и насочиха иззад тях като иззад насипи мускетите си към храстите.

— Какво има? — попита Кмичиц.

— Група иде! — отвърна Сорока.

Настана тишина, но скоро в съседните храсти нещо започна да хръска, сякаш минаваха глигани, и колкото хръскането наближаваше, ставаше по-бавно. После отново настана тишина.

— Колко души са там? — попита Кмичиц.

— Ще да са шестима до осмина, не можах да ги прочета добре — отвърна Сорока.

— Тогава сме добре! Няма да удържат срещу нас!