Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Не ще удържат, пане полковник, но ще трябва да хванем някого жив, та като почнем да го печем, да ни покаже пътя.

— Ще има време за това. Внимавай!

Едва Кмичиц изрече „внимавай“, от храстите цъфна ивица бял дим и човек би помислил, че птици зашумяха по близката трева на трийсетина крачки от къщата.

— Със стар пищов стрелят! — каза Кмичиц. — Ако нямат мускети, нищо не ще ни сторят, защото сачмите не ще стигнат дотук от храстите.

Сорока, който държеше с едната си ръка мускета, опрян върху седлото на коня пред него, сви другата като тръба около устата си и започна да вика:

— Само се покажи от храстите, веднага ще изпружиш крака!

Настана кратка тишина, после в храстите прозвуча заплашителен глас:

— Какви сте вие?

— По-добри от тия, които върлуват по пътищата.

— С какво право сте заели убежището ни?

— Разбойник за право пита! Вас палачът ще ви научи на право, махайте се, по дяволите!

— Като язовци ще ви надимим и изгоним оттам!

— Ела де! Само гледай да не се задушиш от тоя дим!

Гласът в храстите замлъкна, изглежда, че нападателите започнаха да се съвещават, а в това време Сорока шепнеше на Кмичиц:

— Ще трябва да прилъжем някого тук и да го вържем; ще имаме и заложник, и водач.

— О — каза Кмичиц, — ако някой дойде, то само при честна дума.

— При разбойници и на честната дума може да не се обръща внимание.

— По-добре да не я даваме! — каза Кмичиц. Изведнъж откъм храстите отново се разнесоха въпроси:

— Какво търсите тук?

Сега се обади сам Кмичиц:

— Както дойдохме, така щяхме да си отидем, ако ти, будала, разбираше от политика и не започваше с пищова.

— Няма да се задържиш тук, довечера ще дойдат сто наши конника.

— Преди да се свечери, ще ни дойдат двеста драгуни, а мочурищата не ще те запазят, защото там има такива, които ще минат, както минахме ние.

— Значи, вие сте войници?

— Разбира се, не сме разбойници.

— А от коя хоронгва?

— Ти какво, да не си хетман? Не на тебе ще се представяме.

— Както казах, вълци ще ви оглозгат тук.

— А вас гарвани ще ви изкълват.

— Думайте каквото искате, дявол да го вземе! Защо сте влезли в къщата ни?

— Я ела насам! Няма защо да си дереш гърлото от храстите. По-близо! По-близо!

— Честна дума?

— Честната дума е за рицарите, не за разбойниците. Ако искаш — вярвай, ако не щеш — не вярвай!

— Може ли да дойдат двама?

— Може!

След малко от храстите, които бяха на сто крачки, излязоха двама високи и плещести мъже. Единият, малко попрегърбен, трябва да беше възрастен човек, другият вървеше изправен, само шията си протягаше любопитно към къщата; и двамата бяха с къси кожухчета, обшити със сиво сукно, каквито носеха по-дребните шляхтичи, с ботуши от телешка кожа и високи кожени шапки, нахлупени над очите.

— Що за дявол! — измърмори Кмичиц, като се взираше внимателно в двамата мъже.

— Пане полковник — извика Сорока, — това е някакво чудо, но те са наши хора!

В това време ония се приближиха на няколко крачки, но не можеха да познаят кои стоят при къщата, понеже ги закриваха конете.

Внезапно Кмичиц излезе напред.

Онези пак не го познаха, понеже лицето му беше превързано, обаче се спряха и започнаха да го измерват любопитно и неспокойно с очи.

— А къде е другият син, пане Кемлич? — попита пан Анджей. — Да не е убит?

— Кой е това? Как така? Какво? Кой говори? Какво? — обади се старецът със странен и сякаш уплашен глас.

И застана неподвижно, отворил широко уста и очи; изведнъж синът, който като по-млад имаше по-силен поглед, смъкна бързо шапката си от главата.

— О, за Бога! О, Господи!… Тате, това е пан полковникът! — възкликна той.

— Господи Иисусе Христе! О, мили Боже! — заприглася старецът. — Това е пан Кмичиц!

И двамата застанаха мирно, както във войската подчинени поздравяват началствата си, а по лицата им се рисуваше едновременно страх и изумление.

— Ха, така значи синковци! — каза пан Анджей, като се усмихваше. — С пищов ме посрещате?

Сега старецът скочи и започна да вика:

— Елате тук всички, елате!

От храстите се появиха още няколко души, между които и другият син на стареца, и катранджията; всички тичаха презглава с готово оръжие, понеже не знаеха какво се бе случило, но старецът отново викна:

— На колене, вагабонти! На колене! Това е пан Кмичиц! Кой глупак стреля там? Дайте го тук!

— Ти сам стреля, татко — каза младият Кемлич.

— Лъжеш! Лъжеш като куче! Пане полковник, кой можеше да знае, че ваша милост се намира в нашето убежище! За Бога, още не мога да повярвам на очите си!