Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Кмичиц

П. П. Ваше княжеско височество не ще изтрови конфедератите, понеже ще има такива, които преминават от дяволска служба на Божия и ще ги предупредят да не пият пиво нито в Орля, нито в Заблудов.“

Тук пан Кмичиц скочи и започна да се разхожда им стаята. Лицето му гореше, защото собственото му писмо го беше разпалило като огън. Това писмо беше като манифест за обявяване война на Радживилови, но пан Кмичиц чувстваше някаква необикновена сила в себе си и беше готов дори в тоя миг да застане око срещу око против могъщия род, който разтърсваше цялата страна. Той, простият шляхтич, простият рицар, той, преследваният от закона изгнаник, той, който не очакваше помощ от никого, който така беше настроил всички, че навсякъде го смятаха за неприятел; той, неотдавна победеният, сега чувстваше в себе си такава сила, че вече сякаш с пророческо око виждаше падението на князете Януш и Богуслав и своята победа. Кмичиц не знаеше как ще води войната, къде ще намери съюзници, по какъв начин ще победи — нещо повече: не мислеше по това. Само дълбоко вярваше, че върши онова, което е длъжен да върши, че правдата и справедливостта, следователно и Бог, ще бъдат с него. Това го изпълваше с безгранична самоувереност. На душата му стана значително по-леко. Пред него сякаш се откриваха някакви съвсем нови страни. Само да яхне коня и да тръгне за натам, та да стигне до почести, слава и при Оленка.

— Косъм няма да падне от главата й — повтаряше си той с някаква трескава радост, — писмата ще я запазят… Хетманът ще я пази като зеницата на окото си… както аз самият! О, тук се справих! Аз съм нищожен червей, но ще се уплашат от жилото ми.

Внезапно му хрумна и тая мисъл:

„Ами ако взема да пиша и на нея? Пратеникът, който ще занесе писмото на хетмана, може да й връчи скришом няколко реда. Защо да не й съобщя, че съм скъсал с Радживиловци и че отивам да търся друга служба?“

Тая мисъл му допадна много на сърцето. Той отново се убоде в ръката, потопи перото и започна да пише: „Оленка, аз вече не съм с Радживил, защото прозрях…“ Но внезапно прекъсна, помисли малко, а после си каза:

— Нека делата, а не думите свидетелстват отсега нататък за мене; няма да пиша!

И скъса листа.

Вместо това на третия лист написа кратко писмо до Володиовски със следното съдържание:

„Ваша милост полковник! Долуподписаният приятел предупреждава както ваша милост, така и другите полковници да бъдете много предпазливи. Хетманът е изпратил писма до княз Богуслав и пан Харашимович да ви отровят или да поръчат на селяните да ви убиват по квартирите. Харашимович го няма, замина с княз Богуслав за Прусия, за Тилжа, но подобни заповеди може да има и до другите управители. Пазете се, ваша милост панове, не приемайте нищо от тях и нощем не спете без стража. Зная също така положително, че пан хетманът скоро ще тръгне с войска срещу вас, чака само конница, каквато генерал де ла Гард обещал да му изпрати — хиляда и петстотин души. Затова гледайте да не ви изненада и разбие поотделно. А най-добре е да пратите сигурни хора при пана витебския воевода, за да пристигне час по-скоро и поеме командването над всички. Благоразположен към вас ви съветва това — повярвайте му! През това време се дръжте в една група, избирайте така квартируванията си, че хоронгвите да са близо една до друга, та да можете едни на други да се притичвате на помощ. Хетманът има малко конница, само незначителен брой драгуни и хората на Кмичиц, но те не са сигурни. Самия Кмичиц го няма; хетманът му е измислил някаква друга функция, защото изглежда, че вече не му вярва. А той не е такъв изменник, както се говори, а подведен. Предоставям ви на Бога.

Пан Анджей не искаше да се подпише със собственото си презиме, понеже смяташе, че то ще буди отвращение и преди всичко недоверие у всекиго. „Ако смятат (мислеше той), че ще им бъде по-добре да избягват сблъскване с хетмана, тогава, щом видят презимето ми, веднага ще заподозрат, че нарочно искам да ги събера в едно, та хетманът да може с един замах да свърши с тях; ще помислят, че това е някаква нова игра, а от някой си Бабинич по-лесно ще приемат предупреждението.“

А Бабинич пан Анджей се нарече от градчето Бабиниче, разположено близо до Орша, което от прастари времена принадлежеше на рода Кмичиц.

Като написа това писмо, в края на което помести няколко боязливи думи в своя защита, пан Анджей почувства особена лекота в сърцето при мисълта, че с това писмо вече оказва първа услуга не само на пан Володиовски и приятелите му, но и на всички полковници, които не бяха пожелали да изоставят отечеството заради Радживил. При това чувстваше, че тая нишка ще се точи и по-нататък. Положението, в което се намираше, беше наистина тежко, почти отчаяно, но ето че се намери някаква възможност, някакъв изход, някаква тясна пътечка, която можеше да го изведе на широк друм.