Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Заклевам се! Света Богородице! — викна старецът.

— Чакай и мълчи! После сте се върнали в старото си леговище и сте започнали да върлувате из околността като разбойници и всякъде сте задигали коне и плячка. Не отричай, аз не съм ти съдия, а сам най-добре знаеш дали говоря истината… Вземате коне от хората на Золтаренко, това е хубаво, вземате на шведите — и това е хубаво. Като ви хванат, кожата ще ви одерат, но това е тяхна работа.

— Това е достойно, достойно е, понеже вземаме само от неприятеля — каза старецът.

— Не е вярно, и свои нападате; синовете ти ми признаха, а това е вече направо разбойничество и петни името на шляхтича. Трябва да се срамувате, разбойници!… Вие сте за селяни, а не за шляхтичи!

При тия думи старият хитрец почервеня и каза:

— Ти си несправедлив към нас, ваша милост, защото ние помним от кое съсловие сме и не постъпваме като селяните. Ние не извеждаме нощем коне от ничия конюшня. Друго е да задигнеш стадо от ливадите или да го вземеш като плячка. Това е позволено и то не излага шляхтича във военно време. Но кон в конюшнята е свето нещо и може би само циганин, евреин или селянин ще го открадне, а не шляхтич! Ние не правим това, ваша милост. Но войната си е война!

— Дори десет войни да има, само в боя можеш да вземаш плячка, а ако я търсиш на пътя, тогава си разбойник!

— Бог е свидетел за нашата невинност.

— Хубава каша сте забъркали вече тук. С две думи, по-добре е за вас да изчезвате оттук, защото рано или късно въже ви чака. Ще заминете с мене, с вярна служба ще заличите вината си и ще си възвърнете доброто име. Вземам ви на служба, а тогава вече и по-голяма печалба ще имате, отколкото с тия коне.

— Навсякъде ще отидем с ваша милост, ще ви преведем през шведите и разбойниците, че да ти кажа правичката, ваша милост, тук лоши хора страшно ни преследват и за какво? За какво?… Заради нашата бедност… Може би пък Бог ще се смили над нас и ще ни помогне в тая мъка!

Тук старият Кемлич неволно потри ръце, а очите му светнаха.

„От тия работи — помисли си той — в страната ще закипи като в котел, а тогава само глупакът не ще се възползва.“ Изведнъж Кмичиц го изгледа пронизително.

— Само не се опитвай да ми измениш! — каза той страшно. — Няма да успееш, а тогава единствено Божията ръка ще може да те спаси!

— Такова нещо не се е видяло от нас — отговори Кемлич мрачно — и нека Бог ме накаже, ако се роди такава мисъл в главата ми.

— Вярвам — каза Кмичиц след кратко мълчание, — защото измяната е още по-лоша от разбойничеството и много разбойници не ще си позволят такова нещо.

— Какво ще заповядаш сега, ваша милост? — попита Кемлич.

— Най-напред имам две писма, които трябва да бъдат занесени бързо. Имаш ли разтропани хора?

— Къде трябва да отидат?

— Единият ще отиде при княза воевода, но няма нужда да го вижда лично. Нека предаде писмото в първата княжеска хоронгва и да се връща, без да чака отговор.

— Катранджията ще отиде, той е отракан човек и видял много свят.

— Добре. Второто писмо трябва да се отнесе към Подлесието; да се пита за лауданската хоронгва на пан Володиовски и да се връчи лично на полковника…

Старецът започна да мига хитро и да си мисли така. „Виждам, че работата върви на всички страни, щом вече и с конфедератите се сдушват; ще закипи, ще закипи!…“ После каза на глас:

— Ваша милост! Ако това писмо не е толкова бързо, може да го предадем по пътя, като излезем от горите. Тук има много шляхтичи, които симпатизират на конфедератите, и всеки с готовност ще го отнесе, а при нас ще остане един човек повече.

— Умно го измисли — каза Кмичиц, — по-добре е тоя, който ще занесе писмото, да не знае от кого е. А скоро ли ще излезем от горите?

— Както искаш, ваша милост. Можем да пътуваме и две седмици, но можем да излезем и утре.

— Тогава по това по-късно, а сега ме слушай внимателно, Кемлич!

— Внимавам с целия си ум, ваша милост.

— Мене в цяла Жечпосполита ме обявиха за мъчител и продажно оръдие на хетмана или направо на шведите — каза Кмичиц. — Ако кралят знае кой съм, може да не ми повярва и да отхвърли доброто ми намерение, а Бог вижда дали то не е искрено. Сега внимавай, Кемлич!

— Внимавам, ваша милост.

— Затова не се наричам Кмичиц, а Бабинич, разбираш ли? Никой не бива да знае истинското ми име. Няма да си отвориш устата, думичка не ще изтървеш. А като те питат откъде съм, ще кажеш, че по пътя си се присъединил към мене и не знаеш; вместо това ще речеш: който се интересува, нека пита самия него.