Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Това не зная, защото не съм бивал между тях, при все че един пан, който минаваше случайно, ми даде писмо до един от техните полковници, за да му го предам при удобен случай.

— Как е могъл тоя случайно срещнат пан да даде писмо на ваша милост, щом не отиваш в Подлесието?

— Защото в Шчучин се намира една конфедератска хоронгва, та негова милост ми рече така: или сам ще го предадеш, или ще намериш начин, като минаваш покрай Шчучин.

— Е, тогава добре се нарежда, защото аз отивам за Шчучин.

— Ваша милост също ли бягаш от шведите?

Вместо да отговори, непознатият изгледа Кмичиц и попита флегматично:

— Защо, ваша милост, казваш също, щом ти не само не бягаш, но отиваш между тях и коне ще им продаваш, ако не ти ги вземат насила?

На това Кмичиц сви рамене.

— Казах също, понеже в Ленг видях много шляхтичи, които бягаха да се скрият от тях, а що се отнася до мене, нека всички им служат толкова, колкото аз желая да им служа, защото мисля, че няма да ги свърти за дълго тук…

— И не се ли страхуваш да говориш така? — попита непознатият.

— Не се страхувам, понеже не съм от плашливите и после ваша милост отиваш в Шчучин, а по ония места всички приказват високо онова, което мислят, и дай, Боже, час по-скоро да се мине от думи към дела.

— Виждам, ваша милост, че си по-умен, отколкото изглеждаш! — повтори непознатият. — Но щом така не обичаш шведите, защо бягаш от ония хоронгви, които се разбунтуваха против хетмана? Нима те се разбунтуваха, понеже не им е платена заплатата или от слободия? Не! А защото не искаха да служат на хетмана и на шведите. За тия горкички войници беше по-добре да останат при хетмана, но те предпочетоха да се изложат да бъдат наречени бунтовници, да гладуват, да понасят неудобства и да попадат в най-различни гибелни положения, отколкото да действат срещу краля. Че ще започне война между тях и шведите, това е съвсем сигурно, а може би вече щеше да е започнала, ако шведите бяха стигнали до тия места… Почакай, ще стигнат, ще нахълтат тук и тогава ще видиш, ваша милост!

— И аз мисля, че тук войната ще започне в най-скоро време — каза Кмичиц.

— Е, щом така мислиш и искрено си против шведите (а по очите ти се вижда, че казваш истината, защото аз разбирам от тия неща), тогава защо не се присъединиш към тия благородни войници? Нима не е време, нима не им са нужни ръце и саби? Там служат множество благородни хора, които са предпочели своя господар пред чуждия, и все повече ще стават. Ти идваш, ваша милост, от места, които още не са опознали шведите, но които са ги опознали, плачат с горчиви сълзи. Във Велкополска, макар че тя им се предаде доброволно, вече подлагат шляхтата на изтезания, грабят, реквизират, вземат, каквото могат… В тукашното воеводство делата не са им по-добри. Генерал Стейнбок е издал манифест всеки да си седи спокойно вкъщи и тогава няма да закачат нито него, нито имота му. Но къде ти! Генералът едно, а по-дребните командири друго, така никой не е сигурен нито за имота, нито за живота си. Всеки иска да се радва на това, което има, да живее спокойно и да му бъде добре. А то, ще дойде някой си пришълец и „дай!“ Не дадеш ли, ще ти намерят някаква вина, за да те изхвърлят от имота ти, или без да търсят вина, ще ти отрежат главата. Мнозина вече проливат горчиви сълзи и си спомнят за бившия господар, а всички в нещастието непрекъснато гледат дали от конфедератите няма да дойде някакво спасение за отечеството и гражданите…

— Виждам, че и ваша милост си толкова приятел на шведите, колкото аз — каза Кмичиц.

Непознатият се огледа сякаш с известен страх наоколо, но скоро се успокои и продължи така:

— Желая им мор да ги умори и това не крия пред ваша милост, защото ми се струва, че си честен човек, а и да не си честен, няма да ме вържеш и предадеш на шведите, понеже няма да се дам, докато имам въоръжени слуги и сабя на кръста.

— Можеш да бъдеш сигурен, ваша милост, че няма да направя това; напротив — смелостта на ваша милост ми е по сърце. А и това ми харесва, че ваша милост не си се поколебал да зарежеш имота си, над който неприятелят не ще изпусне да си отмъщава. Това хубаво отношение към отечеството те издига много.

Кмичиц неволно започна да говори с покровителствен тон, като началник към подчинения си, без да си дава сметка, че такива думи могат да изглеждат странни в устата на дребен шляхтичец-коняр, но, изглежда, че и младият пан не обърна внимание на това, понеже започна само да мига хитро с очи и отговори:

— Ами, аз да не съм глупав? При мене пръв принцип е моето да не се губи, защото каквото Господ-Бог ти е дал, трябва да го цениш. Седях си мирно и тихо до жътвата и вършитбата. Едва когато продадох в Прусия цялата реколта и инвентара, и цялото си движимо имущество, тогава си рекох: време е да тръгвам! Нека сега ми отмъщават, нека вземат, каквото им хареса.