Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

А след малко добави:

„Щедър пан… Но е лошо да му се изпречваш на пътя.“

Също така тежко и също без резултат като Женджан си блъскаше главата и старият Кемлич, който искаше да намери отговор на въпроса: на кого служи пан Кмичиц?

„При краля отива, а конфедератите бие, пък те именно са на страната на краля. Какво значи това? И на шведите не вярва, защото се крие от тях… Какво ли ще стане с нас?“

Като не можа да стигне до никакво заключение, обърна се ядосан към синовете си:

— Нехранимайковци! Без бащина благословия ще изпукате! Не можахте ли поне изпобитите да претърсите?

— Страхувахме се! — отговориха Козма и Дамян. Едничък само Сорока беше доволен и яздеше весело току зад своя полковник.

„Злите уроки вече ни отминаха — мислеше той, — щом набихме тия. Интересно кого ще бием сега.“

И това му беше все едно, както и къде отиваше.

До Кмичиц никой не смееше да пристъпи и да го пита нещо, защото младият полковник яздеше мрачен като нощ. И страшно се измъчваше, че бе принуден да бие тези хора, с които искаше да застане час по-скоро в една редица. Но дори ако се беше предал и позволил да го откарат при пан Володиовски, какво би помислил пан Володиовски, като узнаеше, че е бил уловен, когато се промъква преоблечен към шведите и с пропуски до шведските командири?

„Старите грехове ме гонят и преследват… — казваше си Кмичиц. — Ще избягам колкото е възможно по-далече, а ти, Боже, води ме…“

И започна да се моли горещо и да отпъжда съвестта си, която му повтаряше:

„Отново трупове, и то не шведски, подире ти…“

„Боже, бъде милостив!… — отговаряше Кмичиц. — Отивам при моя господар, там ще започна службата си…“

Женджан нямаше намерение да остава през нощта в „Покшик“, защото от Вонсош до Шчучин не беше далеко — затова искаше само да отпочинат конете, особено ония, които теглеха товарните коли. И когато Кмичиц му позволи да продължи пътя си, Женджан не губи време и след един час вече влизаше в Шчучин късно през нощта; след като съобщи на стражата кой е, той се разположи на пазарния площад, понеже къщите бяха изпозаети от войниците, които и без това не можаха да се поместят всички в тях. Шчучин минаваше за град, но в действителност не беше град, тъй като още нямаше нито укрепителни насипи, нито общински дом, нито овощни градини, нито пиарски колегиум 155 155 Средно училище, издържано от пиарския монашески орден. — Бел.прев. , какъвто бе открит едва през времето на крал Ян ІІІ, а къщите бяха малко и повечето дървени, по-малко зидани. Наричаха го град само защото къщите бяха построени в квадрат и образуваха пазарище, кално едва ли не колкото езерото, край което бе разположено това селище.

Като преспа под топлия вълчи кожух, Женджан дочака утринта и веднага тръгна за пан Володиовски, който не го бе виждал цял век, та го прие радостно и веднага го поведе към квартирата на пановете Скшетуски и пан Заглоба. Женджан чак се разплака, като видя някогашния си господар, на когото бе служил вярно толкова години, с когото беше преживял толкова приключения и най-после бе забогатял. И без да се срамува, че някога е бил слуга, започна да целува ръцете на пан Ян и да повтаря разчувстван:

— Господарю мой… господарю мой… В какви времена се срещаме отново!…

Тогава всички едновременно започнаха да се оплакват от времената, а пан Заглоба каза:

— Но на тебе, Женджан, винаги ти върви и както виждам, вече си господар. Навярно помниш как ти предричах, че ако не те обесят, ще станеш човек!… Какво правиш сега?

— Защо да ме бесят, господарю, когато аз не съм сторил нищо против Бога или против закона. Служих вярно и ако съм изменил на някого, то е само на неприятелите, което смятам за заслуга. А че тук-там съм очистил с хитрост някой нехранимайко, както беше с бунтовниците или с оная магьосница — помниш ли, ваша милост? — това също не е грях, а дори да е грях, той е на ваша милост, а не мой, понеже аз от ваша милост съм научил хитростите.

— О, дума да не става!… Я го гледайте! — каза пан Заглоба. — Ако искаш аз след смъртта да пъшкам за твоите грехове, тогава сега трябва да ми дадеш плодовете от тях. Ти сам се ползваш от всички ония богатства, които събра при казаците, и затова тебе ще те стопят в пъкъла на пръжки!

— Бог е милостив, ваша милост, ако и да не е вярно, че аз се ползвам сам, защото най-напред успях да спечеля делото срещу лошите ни съседи и осигурих родителите си. Сега те седят спокойно в Женджани, нямат вече никакви разправии, Яворски стигнаха до просяшка тояга, а аз продължавам да поприпечелвам, колкото мога.