Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Не живееш ли вече в Женджани? — попита пан Ян Скшетуски.

— В Женджани си живеят родителите ми, както по-рано, а аз живея във Вонсош и не мога да се оплача, Бог ми помага. Но като чух, че ваша милост панове сте в Шчучин, не можех вече да стоя спокойно и си помислих: изглежда, че е време да тръгна отново! Щом ще има война, нека има!

— Я си признай — каза Заглоба, — че страхът от шведите те е прогонил от Вонсош…

— Във видската земя още няма шведи, появяват се само някои малки разезди, и то предпазливо, защото селяните са страшно наежени срещу тях.

— Тогава ти ми носиш добра новина — каза Володиовски, — понеже вчера нарочно изпратих разезд да разпита за шведите, че не знаех дали можем да останем безопасно в Шчучин. Навярно тоя разезд те доведе?

— Тоя разезд ли? Мене? Аз доведох него или по-скоро го докарах, ами че то между тях няма нито един човек, който би могъл със собствени сили да се задържи на коня?

— Как така?… Какво приказваш?… Какво се е случило? — питаше Володиовски.

— Те са страшно пребити — обясни Женджан.

— Кой ги преби?

— Пан Кмичиц.

Пановете Скшетуски и Заглоба чак скочиха от пейките и почнаха да питат един през друг:

— Пан Кмичиц? А какво прави той тук?… Дали сам князът хетман не е вече по тия места? Хайде! Разправяй бързо какво се е случило?

Но в това време пан Володиовски беше изскочил от стаята, изглежда, за да провери сам размерите на нещастието и да види хората, та Женджан каза:

— Защо да разказвам, по-добре да почакам, докато се върне пан Володиовски, че то засяга най-много него, а жалко да си хабя устата да повтарям два пъти едно и също нещо.

— Ти видя ли Кмичиц със собствените си очи? — попита пан Заглоба.

— Както виждам, ваша милост.

— И приказва с него?

— Как да не съм приказвал, когато се срещнахме не много далече оттук, в „Покшик“; аз бях спрял да си починат конете, а той да нощува. Цял час приказвахме, защото нямаше какво друго да правим. Аз се оплаквах от шведите, той също…

— От шведите? И той се оплакваше? — питаше Скшетуски.

— Като от дяволи, макар че отиваше при тях.

— Много ли войска имаше с него?

— Никаква войска нямаше, само няколко слуги, наистина въоръжени и с такива мутри, та навярно и ония, които по заповед на Ирод са заклали светите младенци, не са били по-страшни и по-грозни. Представи ми се като дребен шляхтич и казваше, че отива с коне на панаир. Но макар да имаха петнайсетина коня, не ми изглеждаше, че казва истината, тъй като и фигурата му друга, и държането не като у конепродавци, и рядък пръстен видях на ръката му… ето тоя.

И Женджан показа пред очите на слушателите скъпия блестящ камък, а пан Заглоба се удари по дрехата и възкликна:

— Вече го изпросил от него! Само по това бих те познал накрай света, Женджан!

— Извинявай, ваша милост, не съм го изпросил, защото съм шляхтич и се чувствам равен с всеки друг, а не циганин, ако и да съм на чужд имот, докато не даде Бог да се настаня на своя земя. А тоя пръстен пан Кмичиц ми го даде в знак, че това, което ми каза, е истина, и аз веднага ще повторя точно думите му пред ваша милост панове, понеже ми се струва, че става въпрос за нашата кожа.

— Как така? — попита Заглоба.

В тоя момент влезе пан Володиовски, цял възбуден и побледнял от гняв, удари шапка о масата и викна:

— Това минава всяка граница? Трима убити, Юзва Бутрим съсечен, едва диша.

— Юзва Бутрим?… Ами че това е човек с меча сила! — каза Заглоба слисан.

— Него сам пан Кмичиц свали пред очите ми — намеси се Женджан.

— До гуша ми дойде от тоя пан Кмичиц! — каза Володиовски възбуден. — Където само се покаже тоя човек, трупове оставя зад себе си като чума. Край! По-рано станахме квит, живот за живот… Но сега нова сметка… Хора ми изби, добри войници нападна… Това ще му се запише до първото ни виждане…

— Истината е, че не той ги нападна, а те него, защото той се беше сгушил в най-тъмния ъгъл, за да не го познаят — каза Женджан.

— А ти, вместо да помагаш на моите, сега свидетелстваш в негова полза! — каза сърдито пан Володиовски.

— Аз казвам, което си е право… А колкото до помагането, моите искаха да помагат, но нямаше как, в блъсканицата не знаеха кого да бият, кого да пазят и поради това сами ядоха попарата. Ако аз се отървах здрав и читав и с кошовете си, това е само поради снизходителността на пан Кмичиц; послушайте, ваша милост панове, кое как стана.

Тук Женджан започна да описва подробно битката в „Покшик“, без да изпусне нищо, а когато най-после каза и това, което Кмичиц му бе заповядал да съобщи, всички се смаяха страшно.