Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Същата вечер, след като свърши пирът, пан Анджей искаше непременно да се види с княза, но му отговориха, че князът е зает с таен разговор с пан Суханец.

Затова той дойде на другия ден сутринта и веднага беше пуснат пред лицето на господаря.

— Ваше княжеско височество — каза той, — дойдох с молба.

— Какво искаш да сторя за тебе?

— Не мога повече да живея тук. Всеки ден е по-голяма мъка за мене. От мене няма никаква полза тук, в Кейдани. Измисли ми, ваше княжеско височество, някаква задача, изпрати ме, където искаш. Чух, че наши полкове щели да тръгнат срещу Золтаренко. Да отида с тях.

— Золтаренко би искал да си поиграе с нас, но няма да го бъде, защото се намираме вече под шведско покровителство и ние не можем да тръгнем срещу него без съгласието на шведите… Граф Магнус се движи извънредно бавно и зная защо! Защото не ми вярва. Но нима ти е толкова зле при нас, в Кейдани?

— Ти, ваше княжеско височество, си милостив към мене, но въпреки това ми е толкова зле, че не мога да го изразя. Да си кажа право мислех, че всичко ще тръгне другояче… Мислех, че ще се бием, че ще живеем в огън и дим, ден и нощ на седлото. За това ме е създал Бог. А тук седи, слушай разговори и прения, гний в бездействие или лови своите вместо неприятеля… Не мога да издържа, просто не мога… Предпочитам сто пъти смъртта, кълна се в Бога, че това е истинска мъка!

— Зная вече причината на това отчаяние. Любовта, нищо друго. Когато позастарееш, ще се смееш на тия мъки. Вчера видях, че с тая девойка се сърдите един на друг и все повече се сърдите.

— Тя не ме интересува и аз не я интересувам. Каквото е било, то се е свършило!

— А какво беше това снощи, тя разболя ли се?

— Разболя се.

Князът помълча малко.

— Съветвах те вече и те съветвам още веднъж — каза хетманът. — Ако държиш за нея, вземай я независимо дали е съгласна или не. Ще заповядам да ви венчаят. Ще има малко вик и плач… Но няма нищо! След венчавката ще я вземеш в квартирата си… И ако на другия ден продължи още да плаче, значи, че ти си голям некадърник.

— Аз моля ваше княжеско височество за някаква военна функция, не за сватба! — отговори Кмичиц рязко.

— Значи не я искаш?

— Не я искам. Нито аз нея, нито тя мене! Дори душата ми да се разкъса, не ще я моля за нищо. Само бих желал да бъда колкото е възможно по-далече, та да забравя всичко, докато не съм се побъркал. Тук нямам никаква работа, а бездействието е по-лошо от всичко, защото грижата яде човека като болест. Припомни си, ваше княжеско височество, колко ти беше тежко дори до вчера, докато не дойдоха добри новини… Така ми е днес на мене и така ще бъде. Какво да правя? Да се хвана за главата, за да не я разкъсат горчиви мисли, и да седя така? Какво ще постигна със седене? Бог знае какви са тия времена, Бог знае каква е тая война, която не мога нито да разбера, нито да обхвана с ума си… и от това ми е още по-тежко. Ето, кълна се в Бога, че ако ваше княжеско височество не ме използваш някак, тогава сигурно ще избягам, ще събера банда и ще се бия…

— Срещу кого? — попита князът.

— Срещу кого ли? Ще отида във Вилно и ще водя партизанска война, както я водех с Ховански. Пусни, ваше княжеско височество, хоронгвата ми с мене и войната ще започне!

— Твоята хоронгва ми е необходима тук срещу вътрешния неприятел.

— Каква болка и каква мъка е да стоя със скръстени ръце в Кейдани или да тичам подир някой си Володиовски, когото бих предпочел да имам за другар при походите!

— Аз имам служба за тебе — каза князът. — Няма да те пусна към Вилно, нито ще ти дам хоронгва. А ако постъпиш против волята ми и заминеш, като събереш банда, тогава знай, че с това ще престанеш да служиш при мене.

— Но ще служа на отечеството!

— На отечеството служи този, който служи на мене. Аз вече те убедих в това. Спомни си също, че си ми се заклел. Най-сетне тръгнеш ли като доброволец, веднага ще престанеш да бъдеш под моята юрисдикция и тогава те чакат съдилищата с присъдите си… За собственото си добро не бива да вършиш това.

— Какво значение имат сега съдилищата!

— Отвъд Ковно никакво, но тук, където страната е още спокойна, те не са престанали да функционират. Наистина ти можеш да не се явиш пред тях, но присъдите ще бъдат издадени и ще ти тежат чак до по-спокойни времена. Когото веднъж осъдят, и след десет години ще му припомнят това, а лауданската шляхта ще се погрижи да не бъдеш забравен.

— Да ти кажа право, ваше княжеско височество, ако ще трябва да претърпя наказание, аз сам ще се предам. По-рано бях готов да водя война с цяла Жечпосполита и толкова ме беше еня за присъдите, колкото покойния пан Лашч, който беше поръчал да подплатят наметалото му с неговите присъди… Но сега някаква рана израсна на съвестта ми. Човек се страхува да отиде по-далеч, отколкото би искал и го яде силно безпокойство за всичко.