Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Шерадското воеводство се е предало на шведите! — възкликна той. — И по примера на Велкополска приело покровителството на Карл Густав.

А след малко отново:

— Ето и последната поща! Добри новини, ваша милост панове! Ян Казимеж е претърпял поражение при Видава и Жарнов!… Войската го изоставя! Самият той се оттегля към Краков, шведите вървят подире му. Братовчедът ми пише, че и Краков ще падне!

— Да се радваме, ваша милост панове! — каза пан Шчанецки със странен глас.

— Да, да се радваме! — повтори хетманът, без да забележи тона, с който се беше обадил Шчанецки.

И радост бликаше от цялата фигура на княза, лицето му сякаш за миг се подмлади, очите придобиха блясък; с разтреперани от щастие ръце той разчупи печата на последното писмо, погледна, засиял цял като слънце, и викна:

— Варшава взета!… Да живее Карл Густав!

Едва сега той забеляза, че впечатлението, което извикват тия новини у насъбраните, е съвсем различно от онова, което изпитваше той. Защото всички седяха мълчаливи и гледаха пред себе си с неуверен поглед. Някои мръщеха вежди, други бяха закрили лицата си с ръце. Дори придворните на хетмана, дори хората със слаб дух не смееха да последват радостта на княза при вестта, че Варшава е взета, че Краков ще падне и че воеводствата едно след друго напускат законния си господар и се предават на неприятеля. Имаше и нещо чудовищно в това задоволство, с което главният вожд на половината войски на Жечпосполита и един от най-висшите й сенатори съобщаваше за нейните поражения. Князът се съобрази, че трябва да смекчи впечатлението.

— Ваша милост панове — каза той, — аз пръв бих плакал заедно с вас, ако ставаше въпрос за нещо лошо за Жечпосполита, но тук Жечпосполита не претърпява никаква беда, само променя господаря си. Вместо злополучния Ян Казимеж тя ще има за крал велик и щастлив воин. Виждам вече всичките войни свършени, а неприятелите бити.

— Ваше княжеско височество има право! — отговори Шчанецки. — Точно същото разправяха Раджейовски и Опалински при Уйшче… Да се радваме, ваша милост панове! Смърт за Ян Казимеж!…

След тия думи пан Шчанецки отстрани шумно стола си, стана и излезе от залата.

— Дайте най-хубавите вина, каквито има в избите! — викна князът.

Дворцовият маршал се затече да изпълни заповедта. В залата забръмча като в кошер. Когато първото впечатление мина, шляхтата започна да разговаря и обсъжда новините. Разпитваха пан Суханец за подробности от Подлесието и съседното Мазовше, което шведите бяха вече заели.

След малко в залата търколиха насмолени дъбови бъчви и започнаха да ги отварят. Настроението се оживи и постепенно започна да става все по-добро.

Все повече гласове започнаха да повтарят: „Станало е вече! Нищо не може да се направи!“, „Може би ще бъде по-добре! Трябва да се примирим със съдбата!“, „Князът не ще позволи да бъдем онеправдани!“, „Ние сме по-добре от другите… Да живее Януш Радживил, наш воевода, хетман и княз!“

— Великият литовски княз! — викна отново пан Южиц. Но тоя път вече не му отговори нито мълчание, нито смях — напротив, няколко десетки пресипнали гърла изреваха едновременно:

— Пожелаваме това! От сърце и душа пожелаваме! Да ни е жив! Да господарува!

Магнатът се изправи с лице, червено като пурпурен парцал.

— Благодаря ви, братя панове!… — каза той сериозно.

От свещите и от човешкото дишане в залата стана задушно като в баня.

Панна Александра се наведе през Кмичиц към рошенския мечник.

— Лошо ми е — каза тя, — да си вървим.

Лицето й беше бледо, а по челото лъщяха капки пот.

Но рошенският мечник хвърли неспокоен поглед към хетмана от страх да не би напускането му на масата да бъде разбрано зле. На бойното поле той беше смел войник, но с цялата си душа се страхуваше от Радживил.

В това време на всичко отгоре хетманът каза:

— Мой враг е, който не изпие заедно с мене до дъно всички наздравици, защото днес съм весел!

— Чу ли? — отговори мечникът.

— Чичо, аз не мога повече, лошо ми е! — каза Оленка с умолителен глас.

— Тогава си иди сама — отговори мечникът. Девойката стана, като се мъчеше да се измъкне така, че да не обърне внимание на никого; но силите я бяха напуснали и тя се хвана немощна за облегалото на стола.

Внезапно я обгърна силна рицарска ръка и придържа вече почти загубилата съзнание.

— Аз ще те отведа, ваша милост панно! — каза пан Анджей. И без да пита за позволение, обхвана я през кръста като с железен обръч, но тя му натежаваше все повече и най-сетне, докато стигнат до вратата, увисна безсилно на ръката му. Тогава той я взе на ръце леко като дете и я изнесе от залата.