Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— И ние също сме готови да пием от гърне за здравето на ваше княжеско височество! — отговори пан Южиц.

— О, сега улучи мисълта ми, ваша милост. Веселете се, братя панове! Бих искал цяла Литва да поканя тук.

— За такова нещо ще трябва още по-добре да бъде поизрязана — каза пан Ичанецки от Далнов, човек смел и остър както с езика, така и със сабята.

— Какво искаш да кажеш с това, ваша милост? — попита князът и впи очи в него.

— Че сърцето на ваше княжеско височество е по-широко от Кейдани.

Радживил се усмихна принудено и се отдалечи.

В тоя момент при него се приближи маршалът на двореца и му съобщи, че вечерята е готова. Навалицата започна като река да тече подир княза към същата оная зала, в която неотдавна беше обявена унията с Швеция. Там маршалът настани според положението им поканените, като всекиго назоваваше по име и служебно достойнство. Но, изглежда, че князът бе издал заповеди предварително и в това отношение, защото Кмичиц получи място между рошенския мечник и панна Александра.

Сърцата и на двамата чак затрепераха, когато чуха имената си, обявени едно след друго, и в първия момент и двамата се поколебаха; но навярно помислиха, че ако се противопоставят, ще привлекат погледите на всички околни, затова седнаха един до друг. Беше им зле и тежко. Пан Анджей реши да бъде равнодушен, като че ли при него седеше чужда личност. Скоро обаче разбра, че нито той ще удържи да бъде толкова равнодушен, нито съседката му е толкова чужда, че да могат да започнат обикновен разговор помежду си. Напротив, и двамата съзнаха, че в тоя наплив от лица и най-различни чувства, въпроси, страсти той мисли само за нея, а тя за него, и тъкмо затова им е толкова трудно. Защото и двамата не искаха и не можеха да изкажат откровено, ясно и открито всичко, което им лежеше на сърцето. Те имаха зад себе си минало, но нямаха бъдеще. Някогашните чувства, доверие, дори познанство — всичко беше разкъсано. Между тях не съществуваше нищо общо освен чувствата на разочарование и недоволство един от друг. Ако се скъсаше и това последно звено, тогава именно биха били по-свободни; но само времето можеше да донесе забрава, сега беше твърде рано за това.

Кмичиц се чувстваше толкова зле, че почти страдаше, но въпреки това за нищо на света не би отстъпил мястото, което му определи дворцовият маршал. С ухото си той ловеше шумоленето на роклята й, следеше, ако и да се преструваше, че не следи, всяко нейно движение; усещаше топлината, която лъхаше от нея, и всичко това заедно предизвикваше у него някаква болезнена наслада.

След малко разбра, че и тя също е нащрек, при все че уж не му обръща внимание. Обзе го непреодолимо желание да я погледне, затова започна да гледа крадешком, докато не съзря светлото чело, покритите с тъмни ресници очи и бялото лице, което не беше начервено както у другите дами.

В това лице винаги имаше нещо, което го привличаше толкова много, та сърцето на бедния момък чак затрепера от мъка и болка. „Как можа да се помести толкова упоритост в тая ангелска хубост!“ — помисли той. Но обидата беше твърде дълбока, та след малко добави в себе си: „Не ме интересуваш повече, нека те вземе друг.“

И веднага почувства, че ако този някой „друг“ само се опиташе да се възползва от неговото разрешение, би го съсякъл на късове. При самата мисъл за това го обзе страхотен гняв. И се успокои едва когато си спомни, че не някой друг, а той самият седи при нея и че поне в тоя момент никой не залита по нея.

„Тогава ще я погледна още веднъж, а после ще се обърна на другата страна“ — помисли той.

И отново започна да я поглежда крадешком, но тъкмо в тоя миг и тя вършеше същото, та двамата бързо сведоха очи, страшно засрамени, сякаш бяха уловени в престъпление.

Панна Александра също водеше борба със себе си. От всичко, което се бе случило, от начина на постъпване на Кмичиц в Билевиче, от думите на Заглоба и Скшетуски бе разбрала, че Кмичиц се заблуждава, но не е толкова виновен, не заслужава такова презрение, такова безусловно осъждане, както бе смятала по-рано. Нали той беше отървал от смърт тия благородни хора и толкова великолепна гордост имаше в него, та когато попадна в ръцете им, при все че носеше писмо, което можеше да го оправдае или най-малко да го запази от смъртта, той не показа това писмо, не изрече нито дума и тръгна на смърт с вдигната глава.

Възпитана от стар воин, който поставяше презрението на смъртта начело на всички други добродетели, Оленка обожаваше мъжеството с цялото си сърце и не можеше да се противопостави на неволното си възхищение от тая рогата, рицарска неукротимост, която навярно можеше да бъде прогонена от тялото заедно с душата.