Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Приемът не беше малък, защото на него дойдоха много съседни шляхтичи заедно с жените и дъщерите си. Но най-много бяха военните и преди всичко офицерите от чуждестранните части, които почти всички бяха останали при княза. Той самият, преди да се яви пред гостите, придаде самодоволен израз на лицето си, сякаш никаква грижа не бе го тревожила преди това — тъй като желаеше с тоя пир не само да повдигне духа на привържениците си и на военните, но и да покаже, че, общо взето, шляхтата е на негова страна, а само вироглавите се противопоставят на унията с Швеция; в желанието си да изтъкне, че страната се радва заедно с него, той не пестеше нито усилия, нито средства, за да излезе пиршеството блестящо и ехото за него да се разнесе колкото е възможно по-далече из страната. Затова, щом мракът покри земята, стотици бурета с катран пламнаха по пътя за замъка и в двора, от време на време гърмяха оръдия, а на войниците бе заповядано да издават весели възгласи.

В това време една след друга се нижеха каляски, карети и брички, които возеха от околността големците и „по-евтината“ шляхта. Дворът се изпълни с превозни средства, с коне и слуги, с едни от които бяха дошли гостите, а други бяха местни. Тълпи, пременени с кадифе и коприна, със скъпи кожи, напълниха така наречената „златна“ зала, а когато най-после князът се показа, цял блеснал от скъпоценни камъни и с любезна усмивка на обикновено мрачното си, а сега и измъчено от болестта лице, най-старшите офицери викнаха в един глас:

— Да живее князът хетман! Да живее вилненският воевода! Радживил хвърли внезапно поглед по събраните гости, за да провери дали те ще последват вика на военните. Двайсетина гласа от по-страхливи гърди повториха някак възгласа, а князът веднага започна да се кланя и благодари за искреното и „единодушно“ чувство.

— С вас, ваша милост панове — казваше той, — ще се справим с тия, които искат да погубят отечеството! Бог да ви възнагради! Бог да ви възнагради!…

И той почна да обикаля из залата, да се спира пред познатите, без да пести при разговора си обръщенията: „пане брате“ и „мили съседе“, а под влиянието на тия топли лъчи на господарско благоволение много мрачни лица започваха да засияват.

— Невъзможно е — казваха тия, които до неотдавна не гледаха със симпатия на постъпките му, — такъв господар и толкова висок сенатор да желае злото на отечеството си; следователно или не е могъл да постъпи другояче, или в това се крият някакви arcana 127 127 Тайни (лат.). — Бел.прев. , които ще се окажат полезни за Жечпосполита.

— Някак вече имаме по-голямо спокойствие и от другия неприятел, който не иска да се скара за нас с шведите.

— Дай, Боже, всичко да се промени към добро!

Имаше обаче и такива, които клатеха глава или си говореха помежду си с поглед: „Тук сме, защото ни сложиха нож на гърлото.“

Но те мълчаха, докато другите, по-склонни за помирение, говореха високо, дори толкова високо, че да може князът да ги чуе:

— По-добре да сменим господаря, отколкото да провалим Жечпосполита.

— Нека кралството мисли за себе си, а ние за себе си.

— Кой впрочем ни даде пример, ако не Велкополска?

— Extrema necessitas extremis nititur rationibus! 128 128 Изключителната необходимост изисква изключителни средства (лат.). — Бел.прев.

— Tentanda omnia! 129 129 Всичко трябва да се опита (лат.). — Бел.прев.

— Да окажем на нашия княз пълно доверие и на него да се предадем за всичко. Нека той да има в ръцете си Литва и властта.

— Князът е достоен и за едното, и за другото. Ако той не ни спаси, ще загинем. В него е нашето спасение…

— Той ни е по-близък от Ян Казимеж, защото е наша кръв! Радживил ловеше с алчно ухо тия гласове, диктувани от боязън или ласкателство, и не обръщаше внимание, че излизаха от устата на слаби хора, които първи биха го напуснали при опасност, от устата на хора, които всеки полъх на вятъра можеше да люлее като вълна. И се успокояваше от тия думи, и мамеше самия себе си или собствената си съвест, като повтаряше онова от чутите фрази, което му се струваше, че го оправдава най-много:

— Extrema necessitas extremis nititur rationibus!

Но когато минаваше покрай една по-многобройна група от шляхтичи и чу от устата и на пан Южиц: „Той ни е по-близък от Ян Казимеж!“ — тогава лицето му се разведри напълно. Самото сравнение и съпоставянето му с краля ласкаеше неговата гордост, затова той се приближи веднага при пан Южиц и каза:

— Имате право, пане брате, защото у Ян Казимеж на гърне кръв само четвърт литър се пада литовска, а у мене няма друга… И ако досега четвъртинката е заповядвала на гърнето, от вас, панове братя, зависи да се промени това.