Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Затова князът мислеше дали не е по-добре засега напълно да изостави Подлесието и да повика княз Богуслав в Жмудж.

Това беше необходимо и неотложно, защото, от друга страна, идваха страшни вести за дейността на витебския воевода. Хетманът се беше опитал да се разбере с него и да го привлече за своите планове, но Сапеха бе върнал писмата му без отговор; вместо това се говореше, че е обявил всичко на търг, продава, каквото може, среброто претопява на монети, стадата си разменя срещу пари, дори килимите и гоблените си залага на евреите, а имотите си отдава в аренда и събира войска.

Хетманът, алчен по природа и неспособен за парични жертви, отначало не искаше да вярва, че някой без колебание хвърля цялото си богатство пред олтара на отечеството; но времето го убеди, че наистина е така, понеже с всеки изминат ден военната мощ на Сапеха растеше. При него отиваха бегълци, шляхтичи, патриоти, неприятели на Радживиловци, о, дори по-лошо — и бивши приятели, и още по-лошо — дори роднини на хетмана, като князът ловчи Михал, за когото дойде вест, че бил заповядал всички доходи от имотите му, още незаети от неприятеля, да бъдат давани за войската на витебския воевода.

Така сградата, издигната от тщеславието на Януш Радживил, се пропукваше из основи и се клатеше. Цяла Жечпосполита трябваше да се побере в тая сграда, а вместо това бързо се оказа, че тя не може да обхване дори само Жмудж.

Положението все повече заприличваше на омагьосан кръг, защото например против витебския воевода Радживил можеше да повика шведската войска, която постепенно заемаше все по-голяма част от страната, но това значеше да признае, че е безсилен. Пък и поради хитростта на пан Заглоба след клеванското сблъскване отношенията между хетмана и шведския генералисимус се влошиха и въпреки обясненията помежду им цареше раздразнение и недоверие.

Когато тръгна на помощ на Кмичиц, хетманът се надяваше, че може би все пак ще хване Володиовски и ще го ликвидира, но понеже и тази сметка излезе крива, сега той се връщаше сърдит и навъсен. Учудваше го и това, че не се натъкна и на Кмичиц из пътя за Билевиче, а това стана така, понеже пан Анджей, чиито драгуни пан Володиовски бе взел със себе си, се връщаше съвсем сам, та затова избра по-късия път през горите, като заобиколи Племборг и Ейрагола.

След цяла нощ, прекарана на кон, на другия ден по пладне хетманът отново стигна с войската си в Кейдани и първият му въпрос беше за Кмичиц. Отговориха му, че се е върнал, но без войници. За това обстоятелство князът вече знаеше, но искаше от устата на самия пан Анджей да чуе всичко, та заповяда да го повикат веднага.

— Не ти е провървяло, както и на мене — каза той, когато Кмичиц застана пред него. — Рошенският мечник вече ми каза, че си паднал в ръцете на оня малък дявол.

— Тъй вярно — каза Кмичиц.

— И моето писмо те било спасило?

— За кое писмо говориш, ваше княжеско височество? Защото, след като ми прочетоха това, което намериха у мене, прочетоха ми за награда и другото, което ваше княжеско височество си писал до биржанския комендант.

— Значи ти знаеш?

— Зная! — отговори Кмичиц разпалено. — Как си можал, ваше княжеско височество, да постъпиш с мене така? За обикновения шляхтич е срам да нарушава дадена дума, камо ли за един княз и вожд…

— Мълчи — каза Радживил.

— Няма да мълча, защото там, пред тия хора, трябваше да се червя за ваше княжеско височество! Те ме наговаряха да се присъединя към тях, но аз не пожелах и им казах: „Служа на Радживил, тъй като и правото, и честта са на негова страна!“ Тогава ми показаха писмото: „Гледай какъв е твоят Радживил!“ — и аз трябваше да си затворя устата и да гълтам срама…

Устните на хетмана започнаха да треперят от ярост. Обзе го дива жажда да извие врата на тая дръзка глава и вече, ха да вдигне ръце и да плесне за прислугата. Гневът заслоняваше очите му, спираше дъха в гърдите и сигурно Кмичиц щеше да плати скъпо за това избухване, ако не беше внезапният пристъп на астма, който в тоя момент нападна княза. Лицето му почерня, той скочи от стола и започна да маха с ръце из въздуха, очите му изскочиха навън, а от гърлото се изтръгна хриплив рев, в който Кмичиц едва разбра думите:

— Задушавам се!…

При вдигнатата тревога дотърчаха слуги, придворни лекари и започнаха да свестяват княза, който бе загубил съзнание. Свестяваха го цял час, а когато най-после започна да дава признаци на живот, Кмичиц излезе от стаята.

В коридора срещна Харламп, който се бе вече излекувал от раните и контузиите, получени в боя с разбунтуваните унгарци на Оскерко.