Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Точно така! — каза Володиовски.

— Той е виновен и заслужава това, което му се случи! — каза Станислав Скшетуски. — Но повече бих желал да видя на негово място Радживил или Опалински!… Ах, Опалински!

— Най-добро доказателство за голямата му вина имате в това, ваша милост панове — намеси се Оскерко, — че тая девойка, на която беше годеник, не намери нито една дума в негова защита. Аз я наблюдавах внимателно и видях колко страдаше, но мълчеше, защото как може да се застъпва за един предател?!

— А някога тя го обичаше искрено, зная това! — каза мечникът. — Разрешете, ваша милост панове, да отида да видя какво става с нея, това е тежко преживяване за една жена.

— И стягай се, ваша милост, за път! — извика дребният рицар. — Ние тръгваме веднага щом ни починат конете. Кейдани е много близо оттук, а Радживил трябва вече да се е върнал там.

— Добре! — каза шляхтичът. И излезе от стаята.

След миг се разнесе неговият пронизителен вик. Рицарите се затекоха по посоката на гласа, без да разбират какво се е случило, дотърчаха и слугите със свещи и видяха пан мечника да вдига Оленка, която бе намерил паднала в безсъзнание на пода.

Володиовски скочи да му помага и двамата я сложиха на софата; тя обаче не даваше признаци на живот. Започнаха да я свестяват. Дотърча старата ключарка с лекарства и най-сетне девойката отвори очи.

— Тук нямате работа, ваша милост панове — каза старата ключарка. — Вървете в другата стая, а ние вече ще се оправим.

Мечникът изведе гостите.

— По-добре да не беше ставало всичко това — казваше смутеният домакин. — Можехте да вземете със себе си тоя нещастник и да го свършите някъде по пътя, а не у мене. Как да пътувам сега, когато момичето е едва живо?… Току-виж, че се е разболяло.

— Станалото — станало — каза Володиовски. — Ще настаним девойката в карета, защото трябва да бягате. Отмъстителността на Радживил не прощава на никого.

— А може и девойката да се съвземе бързо — каза Ян Скшетуски.

— Има готова и впрегната удобна карета, Кмичиц я е докарал със себе си — каза Володиовски. — Пане мечник, иди, ваша милост, и кажи на девойката как стои работата, че заминаването не бива да се отлага, та нека събере силите си. Ние трябва да тръгваме, а до утре сутринта хората на Радживил могат да дойдат тук.

— Вярно — каза мечникът, — отивам!

Отиде и след някое време се върна със сродницата си, която не само че се бе напълно свестила, но вече беше облечена за път. Само по лицето си имаше силни румени петна, а очите й блестяха трескаво.

— Да вървим, да вървим!… — повтори тя, като влезе в стаята.

Володиовски излезе за малко в пруста, за да изпрати хора за каретата, после се върна и всички започнаха да се стягат за път.

Преди да мине четвърт час, зад прозорците се разнесе тракане на колелата и тропот на конски копита по камъните, с които беше постлан пътят пред къщата.

— Да вървим! — каза Оленка.

— На път! — викнаха офицерите.

В тоя миг вратата се отвори широко и пан Заглоба се втурна като бомба в стаята.

— Спрях екзекуцията! — викна той.

От румена Оленка в миг стана бяла като тебешир: изглеждаше, че пак ще припадне, но никой не й обърна внимание, понеже всички очи бяха обърнати към Заглоба, който в това време пъхтеше като кит и се мъчеше да си поеме дъх.

— Спрял си екзекуцията, ваша милост? — попита Володиовски слисан. — Защо?

— Защо ли?… Чакай да си поема дъх… Защото, ако не е бил Кмичиц, ако не е бил този благороден рицар, всички ние, които сме тук, щяхме да висим изтърбушени по кейданските дървета… Пфу… Нашия благодетел искахме да убием, ваша милост панове!… Пфу!…

— Как е възможно това? — викнаха всички едновременно.

— Как е възможно ли? Четете това писмо и ще получите отговора.

Тук пан Заглоба даде писмото на Володиовски, а той почна да го чете, като прекъсваше час по час и поглеждаше към другарите си, защото това беше онова писмо, в което Радживил кореше горчиво Кмичиц, че поради неговото настойчиво ходатайство не ги екзекутирал в Кейдани.

— Е, какво? — повтаряше при всяка пауза пан Заглоба. Както знаем, писмото свършваше с нареждане Кмичиц да докара в Кейдани мечника и Оленка. Пан Анджей, изглежда, затова го бе носил у себе си, та при необходимост да го покаже на мечника, но не беше станало нужда.

Преди всичко обаче не оставаше никаква сянка от съмнение, че ако не е бил Кмичиц, двамата Скшетуски, пан Володиовски и Заглоба са щели да бъдат избити немилостиво в Кейдани веднага след оня прословут договор с Понтус де ла Гард.