Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Вярно! — каза Кмичиц. — Мислех, че ваша милост си в ръцете на княза.

— Именно от тия ръце се изплъзнах… а ти знаеш, че пътят за Подлесието минава през тук… Но да оставим това. Когато първия път отвлече тая девойка, аз те извиках на дуел… нали?

— Така е — каза Кмичиц и неволно посегна с ръка към дръжката на сабята си.

— Сега работата обаче стои другояче. Тогава ти беше побойник, което се случва често всред шляхтата и не опозорява окончателно… Но днес вече си недостоен да се бие с тебе честен човек.

— Защо? — попита Кмичиц.

И вдигна гордо глава, и загледа пан Володиовски право в очите.

— Защото си предател и ренегат — отвърна пан Володиовски, — защото като палач съсече благородни воини, които се изправиха да защитават отечеството, защото вие направихте тоя нещастен край да стене под ново иго!… Накратко: избирай смъртта си, кълна се в Бога, че последният ти час е дошъл.

— С какво право искате да ме съдите и екзекутирате? — попита Кмичиц.

— Ваша милост пане — отговори Заглоба сериозно, — прочети си молитвата, вместо да ни питаш с какво право… А ако имаш да кажеш нещо за свое оправдание, казвай го бързо, понеже не ще намериш нито една жива душа да се яви в твоя защита. Както чух, веднъж вече тая девойка те измолила от ръцете на пан Володиовски, но след това, което направи сега, и тя надали ще се застъпи за тебе.

Тук очите на всички се обърнаха неволно към Билевичувна, чието лице в тоя миг беше сякаш изсечено от камък. Тя стоеше неподвижна, със сведени клепачи, ледена, студена, но не пристъпи нито крачка напред, не каза нито дума.

Тишината бе прекъсната от гласа на Кмичиц:

— Аз не моля тази панна за застъпничество!

Панна Александра мълчеше.

— Влез! — викна Володиовски, като се обърна към вратата. Чуха се тежки стъпки, на които мрачно акомпанираше звън на шпори, и шестима войници начело с Юзва Бутрим влязоха в стаята.

— Вземете го — изкомандва Володиовски, — изкарайте го извън селото и го застреляйте!

Тежката ръка на Бутрим се отпусна върху яката на Кмичиц, след нея две други сториха същото.

— Не им позволявай да ме дърпат като куче! — каза пан Анджей на Володиовски. — Сам ще тръгна.

Дребният рицар кимна на войниците, които го пуснаха веднага, но го обградиха от всички страни; а той излезе спокойно, без да каже вече нищо на никого, а само тихо шепнеше молитва.

Панна Александра също се измъкна през отсрещната врата към другите стаи. Тя мина през една, през втора, като протягаше пред себе си ръце в мрака; внезапно главата й се замая, почна да се задушава и падна като мъртва на пода.

А между събраните в първата стая известно време цареше глухо мълчание; накрай го прекъсна рошенският мечник:

— Дали няма вече за него милост? — попита той.

— Жал ми е за него — отвърна Заглоба, — колко решително отиваше на смърт!

На това Мирски отговори:

— Той разстреля двайсетина шляхтичи от моята хоронгва освен ония, които уби в боя.

— И от моята! — каза Станкевич. — А разправят, че хората на Невяровски избил до крак.

— Трябва да е имал такава заповед от Радживил — каза пан Заглоба.

— Ваша милост панове, на моята глава ще навлечете отмъщението на Радживил! — забеляза мечникът.

— Ти, ваша милост, трябва да бягаш. Ние отиваме в Подлесието, защото хоронгвите там са се вдигнали срещу предателите, а вие можете веднага да тръгнете с нас. Няма друг изход. Можете да се подслоните в Бяловежка, където живее един роднина на пан Скшетуски, придворен ловчи. Там не ще ви намери никой.

— Но имотът ми ще пропадне.

— Жечпосполита ще ти го върне, ваша милост.

— Пане Михале — каза внезапно Заглоба, — ще скоча да видя дали у тоя нещастник няма някакви хетмански заповеди. Нали помните какво бях намерил у Рох Ковалски?

— Яхвай, ваша милост, коня. Има още време, а после книжата ще се окървавят. Нарочно заповядах да го изкарат извън селото, та девойката да не се уплаши тук от гърма на мускетите; нали жените са чувствителни и плачливи.

Заглоба излезе и след минута се чу тропотът на коня, с който заминаваше, а пан Володиовски се обърна към мечника:

— А какво прави сродницата на ваша милост?

— Навярно се моли за тая душа, която отива пред Божия съд…

— Да му даде Бог вечен покой! — каза Ян Скшетуски. — Да не беше останал доброволно да служи при Радживил, пръв щях да се застъпя за него, но той, ако не е искал да остане на страната на отечеството, поне можеше да не продава душата си на Радживил.