Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Заминаваме за Кейдани! — каза той.

— Защо? — попита тя.

— Защото князът хетман ни кани…

— Много любезно!… По съседски!… — добави Кмичиц.

— Да! Много любезно — каза мечникът с известна горчивина, — но ако не отидем доброволно, тогава тоя рицар има заповед да ни обгради с драгуни и ни откара насила.

— Не дай, Боже, да дойде работата дотам! — каза Кмичиц.

— Не ти ли казвах, чичо — обади се панна Александра, — че трябва да бягаме колкото е възможно по-далече, защото тук не ще ни оставят на мира… Ето че думите ми се сбъднаха!

— Какво да се прави? Какво да се прави? Срещу насилието няма лек! — извика мечникът.

— Така е — каза девойката, — но ние не би трябвало да отиваме доброволно в тоя опозорен дом. Нека тия разбойници ни вземат насила, нека ни вържат и така да ни откарат… Не само ние ще бъдем преследвани, не само ние ще бъдем засегнати от мъстта на предателите, но те да знаят, че предпочитаме смъртта пред позора.

Тук тя се обърна към Кмичиц с израз на най-дълбоко презрение.

— Вържи ни, пане офицер или пане палач, и ни подкарай с коне, че иначе няма да тръгнем!

Кръв бликна по лицето на Кмичиц; за миг изглеждаше, че ще избухне в страшен гняв, но се овладя.

— Ах, ваша милост панно! — отвърна той със сподавен от вълнение глас. — Не се радвам на благоволение в твоите очи, щом искаш да ме изкараш разбойник, предател и насилник. Нека Бог съди кой е прав: дали аз, който служа на хетмана, или ти, която ме хулиш като куче. Бог ти е дал хубост, но сърце упорито и неумолимо. Готова си сама да страдаш, за да нанесеш още по-голяма болка на другиго, прекаляваш, панно, кълна се, че прекаляваш, а от това няма полза!

— Право казва момичето! — викна мечникът, който внезапно придоби смелост. — Няма да тръгнем доброволно!… Откарай ни, ваша милост, с драгуни.

Но Кмичиц съвсем не му обърна внимание, толкова беше възмутен и дълбоко засегнат.

— Ти обичаш човешката мъка — продължи да говори той на Оленка — и ме нарече предател без съд, без да изслушаш моите оправдания, без да ми дадеш да кажа дори една дума в своя защита. Нека бъде така!… Но в Кейдани ще отидеш… доброволно, недоброволно — все едно! Там ще излязат наяве моите намерения, там ще разбереш дали основателно ме обвини, там съвестта ти ще каже кой от нас на кого е бил палач! Друго отмъщение не желая. Нека Бог да е с тебе, но такова отмъщение трябва да имам. И нищо повече не искам вече от тебе, защото ти изпъваше струната, докато я скъса… Змия седи под твоята хубост като под цвете! Дано те!… Дано те!…

— Няма да тръгнем! — повтори още по-решително мечникът.

— Заклевам се! — викнаха пановете Худзински от Ейрагола и Довгирд от Племборг.

Тогава Кмичиц се обърна към тях, но вече беше много бледен, защото го задушаваше гняв и зъбите му тракаха като при треска.

— Ей — каза той, — ей, не се опитвайте!… Коне се чуват, драгуните ми пристигат! Само някой да каже още една дума, че няма да тръгне!

И наистина зад прозореца се чуваше тропот на много конници. Всички разбраха, че няма изход, а Кмичиц рече:

— Панно! Докато се прочете два пъти „Отче наш“, трябва да бъдеш в каретата, иначе чичо ти ще получи куршум в главата!

И, изглежда, че го овладяваше все по-див гняв, защото внезапно изкрещя така, та чак стъклата на прозорците издрънчаха:

— На път!

Но в същия момент вратата откъм пруста се отвори тихо и някакъв чужд глас попита:

— А накъде, пане рицарю?

Всички се вкамениха от удивление, а очите се обърнаха към вратата, на която стоеше един дребен човек с броня и с гола сабя в ръка.

Кмичиц направи крачка назад, сякаш видя призрак.

— Пан… Володиовски! — възкликна той.

— На вашите услуги! — отвърна дребният човек.

И се придвижи към средата на стаята; след него влязоха вкупом Мирски, Заглоба, двамата Скшетуски, Станкевич, Оскерко и пан Рох Ковалски.

— Ха — каза Заглоба, — хванал казак татарин, а татаринът за косата го държи.

Рошенският мечник заговори:

— Които и да сте, рицари, спасете шляхтича, когото въпреки закона, произхода, службата искат да арестуват и вържат. Спасете, ваша милост панове, братя, шляхтишката свобода!

— Не се бой, ваша милост! — отвърна Володиовски. — Драгуните на тоя рицар са вече вързани, а сега не ваша милост, но той повече се нуждае от спасение.

— А най-много от свещеник! — каза пан Заглоба.

— Пане рицарю — каза Володиовски, като се обърна към Кмичиц, — не ти върви с мене, ето вече втори път ти се изпречвам на пътя… Не ме очакваше, нали?