Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Кмичиц още повече забави крачка и започна да разговаря със самия себе си; изглежда, че си редеше отговори на въпросите, а в това време гледаше със замислени очи към сградите, които се издигаха пред него. Това съвсем не беше някаква магнатска резиденция, но още от пръв поглед можеше да се отгатне, че тук трябва да живее шляхтич с по-голямо богатство от средно. Самата къща, обърната с гръб към овощните градини и с лице към главния път, беше грамадна, но дървена. Боровите греди, от които бяха направени стените, бяха почернели от старост и стъклата на прозорците изглеждаха бели пред тях. Над стените се издигаше грамаден покрив с четири комина в средата и два гълъбарника в ъглите. Цели облаци бели гълъби се виеха над покрива; те ту хвръкваха с плясък на крилете, ту падаха като снежни парцали върху черните гонти 124 124 Дъсчици за покрив вместо керемиди. — Бел.прев. , ту пърхаха около стълбовете, които подпираха главния вход.

Тоя вход, украсен с фронтон, на който бяха нарисувани гербовете на рода Билевич, разваляше пропорцията, защото не беше в средата на сградата, а отстрани. Изглежда, че в миналото къщата е била по-малка, а по-късно е била достроена от едната страна, но в пристроената част така бе почерняла с течение на годините, че с нищо не се отличаваше от старата. Две пристройки, безкрайно дълги, се издигаха от двете страни на същинската къща и се допираха до нея, та образуваха нещо като две рамене на подкова.

В тях се намираха гостните стаи, използвани при големи посещения, кухните, килерите, помещенията за коли, конюшните за яздитните коне, които стопаните обичаха да имат под ръка, жилищата за служителите, за прислугата и стражата.

В средата на просторния двор растяха стари липи, на тях имаше щъркелови гнезда; по-ниско между дърветата мечка седеше върху колело. Два кладенеца с геранила от двете страни на двора и кръст с разпънат между две копия Христос при входа допълваха картината на тая резиденция на заможен шляхтишки род. Отдясно на къщата между гъсти липи стърчаха сламените покриви на плевните, оборите, кошарите и хамбарите.

Кмичиц влезе през портата, двете крила на която бяха отворени като ръце на шляхтич, който очаква да посрещне гост. Веднага ловните кучета, които се въртяха по двора, съобщиха за чужденеца и от пристройката изскочиха двама слуги, за да държат конете.

В същото време от вратата на главната къща се показа някаква женска фигура, в която Кмичиц мигом позна Оленка. Сърцето му затуптя по-живо и той хвърли юздите на слугата и тръгна гологлав към входа, хванал в едната си ръка сабята, а в другата шапката.

Тя постоя за миг като прелестно видение, заслонила очи с длан срещу залеза, и внезапно изчезна, сякаш ужасена при вида на приближаващия се гост.

„Зле! — помисли пан Анджей. — Крие се от мене!“

Стана му неприятно и толкова по-неприятно, защото преди това хубавият слънчев залез, изгледът на това имение и спокойствието, което се разливаше наоколо, бяха изпълнили сърцето му с надежда, при все че може би пан Анджей не си бе давал сметка за това.

Той бе имал сякаш илюзията, че отива при годеницата си, която ще го посрещне със светнали от радост очи и със заруменени бузи.

Но илюзията се разпръсна. Щом го видя, Оленка изчезна, сякаш бе съзряла зъл дух, а вместо нея излезе пан мечникът с неспокойно и същевременно мрачно лице.

Кмичиц се поклони и му каза:

— Отдавна исках да се предложа, ваша милост благодетелю, на твоите услуги, но не можех по-рано в тия неспокойни времена, при все че не ми липсваше желание.

— Много съм ти благодарен, ваша милост. Заповядай вътре — отговори пан мечникът, като поглаждаше киката на главата си, което беше свикнал да прави, когато беше смутен или загубил самоувереност.

И той се отстрани от вратата, за да пусне госта напред.

Кмичиц обаче не искаше да влезе пръв и известно време двамата се кланяха един на друг пред прага; най-сетне пан Анджей тръгна на една крачка пред мечника и след минутка двамата бяха вече в стаята.

Там те намериха други двама шляхтичи: единият, в разцвета на възрастта си, беше пан Довгирд от Племборг, близък съсед на Билевич, другият — пан Худзински, арендатор от Ейрагола. Кмичиц забеляза, че щом чуха името му, лицата им се промениха и двамата настръхнаха като британски кучета при вида на вълк; а той ги погледна предизвикателно, после реши да се преструва, че не ги вижда.

Настана неприятно мълчание.

Пан Анджей започна да губи търпение и да хапе мустаците си, гостите продължаваха да го гледат изпод вежди, а пан мечникът гладеше киката си.