Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Князът го погледна и каза подчертано:

— Тебе ще победи, от мене ще избяга.

След малко обаче смръщи чело и рече:

— Сега тук е всичко спокойно, но ще трябва скоро да тръгнем за Подлесието и да свършим с ония.

— Ваше княжеско височество — каза Ганхоф, — щом само мръднем крака си оттук, всички по тия места ще грабнат оръжие срещу шведите.

— Кои всички?

— Шляхтата и селяните. И освен това няма да се задоволят с шведите, а ще се насочат и срещу некатолиците, защото цялата вина за войната приписват на нашите едноверци, обвиняват ни, че сме минали към неприятеля и дори, че сме го докарали тук.

— Въпросът ми е за братовчеда Богуслав. Не зная дали ще се справи в Подлесието с конфедератите.

— Въпросът е за Литва, да я задържим в послушание към нас и шведския крал.

Князът започна да се разхожда из стаята, като говореше:

— Да можеше някак да пипна в ръцете си Хороткевич и Якуб Кмичиц!… Имотите ми там ще опустошат, ще ограбят, камък върху камък няма да остане.

— Освен ако се разберем с генерал Понтус да изпрати тук войска за през времето, когато ще бъдем в Подлесието.

— С Понтус… никога! — отговори Радживил, в главата на когото нахлу вълна кръв. — Ако трябва да се разбирам с някого, само с краля. Когато мога да преговарям с господаря, не е нужно да върша това със слугите. Ако кралят даде заповед на Понтус да ми изпрати две хиляди души конница, това е друга работа… Но Понтус няма да моля. Ще трябва да пратя някого при краля, време е да започна преговори със самия него.

Слабото лице на Ганхоф се изчерви леко, а очите му засветиха от желание.

— Ако ваше княжеско височество ми заповяда…

— Ти би тръгнал, зная; но дали би пристигнал — това е друга работа. Ти, ваша милост, си немец, а за чужденеца е опасно да минава през размирна страна. Кой ти знае къде се намира в тоя момент кралят и къде ще бъде след половин или един месец? Трябва да се пътува из цялата страна… Освен това… не може да бъде!… Ти няма да заминеш, ваша милост, защото там трябва да изпратя свой човек и от голям род, та негово величество кралят да се убеди, че не ме е напуснала цялата шляхта.

— Неопитният човек може само да навреди — каза Ганхоф несмело.

— Там пратеникът не ще има друга работа, освен да предаде моите писма и да ми донесе респонс, а всеки може да обясни, че не аз съм заповядал да бъдат бити шведите при Клевани.

Ганхоф мълчеше.

Князът отново започна да се разхожда с неспокойни крачки из стаята, а по челото му личеше постоянната борба на мислите. От момента, когато подписа договора с шведите, той нямаше нито миг спокойствие. Ядеше го тщеславието, гризеше го съвестта, гризеше го неочакваната съпротива на страната и войската; ужасяваше го несигурното бъдеще, заплахата от проваляне. Той се мяташе, скубеше, нощите прекарваше без сън, линееше. Очите му хлътнаха, отслабна; червендалестото му по-рано лице стана синкаво и почти с всеки изминат час сребърните нишки в мустаците и косата се увеличаваха. С една дума, живееше всред мъка и се огъваше под бреме.

Ганхоф го следеше с очи как се разхожда непрекъснато из стаята; той хранеше още малко надежда, че князът ще премисли и ще изпрати него.

Но князът се спря внезапно и се удари с длан по челото.

— Две хоронгви конница веднага на кон! Аз сам ще предвождам.

Ганхоф го погледна смаян.

— Поход ли? — попита той неволно.

— Тръгвай! — каза князът. — Дай, Боже, да не е много късно.

След като завърши окопите и осигури Кейдани от неочаквано нападение, Кмичиц не можеше повече да отлага отиването си в Билевиче за рошенския мечник и Оленка, пък и заповедта на княза беше ясна — той трябваше да ги докара в Кейдани. Но все пак това не беше удобно на пан Анджей и когато най-сетне тръгна начело на петдесет драгуни, обзе го такова безпокойство, сякаш отиваше на смърт. Той чувстваше, че там няма да бъде приет любезно, и трепереше при мисълта, че шляхтичът може би ще поиска да се съпротивява дори с оръжие в ръка и в такъв случай ще трябва да употреби сила.

Реши обаче най-напред да увещава и моли. За тая цел, за да лиши идването си от каквито и да било белези на въоръжено нападение, той остави драгуните в кръчмата, която се намираше на около триста крачки от селото и на още толкова от господарския дом; а той само с вахмистъра и с един слуга тръгна напред, като заповяда специално приготвената каляска да пристигне малко след него.

Беше след пладне и слънцето вече клонеше на запад, но подир дъждовната и бурна нощ денят беше прекрасен, а небето чисто, само тук-таме на запад изпъстрено с малки розови облачета, които се плъзгаха бавно зад хоризонта като стадо овце на връщане от полето. Кмичиц яздеше през селото с разтуптяно сърце, неспокоен като татарин, който пристига пръв преди чамбула си в някое село и се оглежда на всички страни дали няма да съзре въоръжени мъже, скрити в засада. Но тримата конници не привлякоха вниманието на никого, само селските босоноги деца бягаха от пътя, а селяните, като виждаха гиздавия офицер, кланяха му се доземи със свалени шапки. Той обаче продължаваше напред и когато мина селото, видя пред себе си шляхтишкия дом, старото гнездо на рода Билевич, а зад него просторни овощни градини, които се свършваха чак при ниските ливади.