Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Както разправяха бегълците — каза Ян Скшетуски, — те били чули, че негово величество кралят заповядал някои хоронгви да се върнат от Украйна, за да дадат отпор на шведите при Висла. Ако това излезе вярно, тогава бихме могли да се намерим между стари другари, вместо да се блъскаме от едно място на друго…

— А не знаете ли, ваша милост панове, кой ще командва тия хоронгви?

— Разправят, че кралският квартирмайстор — отговори пан Володиовски, — но хората повече предполагат това, а не знаят положително, защото сигурни вести не са още дошли.

— Както и да бъде — каза Заглоба, — съветвам да се прехвърлим в Подлесието. Там може да привлечем към себе си разбунтуваните радживиловски хоронгви и да ги заведем при негово величество краля, а това сигурно няма да мине без награда.

— Нека бъде така! — казаха Оскерко и Станкевич.

— Няма да е лесно да се промъкнем до Подлесието — каза малкият рицар, — защото ще трябва да се изплъзваме между пръстите на хетмана, но ще опитаме. А ако щастието ни помогне да пипнем някъде по пътя Кмичиц, ще му кажа на ухото няколко думи, от които кожата му ще позеленее…

— Той заслужава това! — каза Мирски. — Защото аз не се чудя на някои стари воини, които са прекарали живота си на служба при Радживил и сега държат с хетмана. Но тоя негодник служи само за собствена полза и за удоволствието, което намира в предателството.

— И така, значи към Подлесието? — попита Оскерко.

— Към Подлесието! Към Подлесието! — викнаха всички заедно.

Но това не беше лесно, както казваше и пан Володиовски, защото, за да стигнат до Подлесието, трябваше да минат покрай Кейдани, тоест покрай ямата, в която се въртеше лъвът.

Пътищата и горските пояси, градчетата и селата бяха в ръцете на Радживил; малко отвъд Кейдани се намираше Кмичиц с конница, пехота и оръдия. Хетманът знаеше вече и за бягството на полковниците, за бунта на хоронгвата на Володиовски, за клеванската битка, която го разгневи до такава степен, че се уплашиха за живота му, понеже страхотен пристъп на астма спря дишането му за известно време.

Той имаше основателни поводи за гняв, дори за отчаяние, защото тая битка довлече цяла буря върху главата му от страна на шведите. Най-напред веднага след нея тук-таме започнаха да избиват малки шведски части. Това правеха селяните и отделни шляхтичи по собствена инициатива, но шведите трупаха всичко върху гърба на Радживил, особено защото офицерът и войниците, които бяха изпратени след сражението в Бирже, бяха дали показания пред коменданта, че са били нападнати от радживиловска хоронгва по негова заповед.

След една седмица князът получи писмо от коменданта на Бирже, а след десет дни от самия Понтус де ла Гард, главнокомандващия на шведската войска.

„Ти, ваше княжеско височество, или нямаш сили и значение — пишеше Понтус, — а в такъв случай как можа да сключваш договор от името на цялата страна! — или искаш с коварство да погубиш войската на негово кралско величество! Щом е така, моят господар вдига благоволението си от ваше княжеско височество и наказанието ще дойде бързо, ако не проявиш разкаяние и смирение и не заличиш вината си с вярна служба…“

Радживил веднага изпрати куриери с обяснение как и каква е била работата, но мечът се беше забил в гордата му душа и болезнената рана започна да го боли все по-силно. Той, чиято дума до неотдавна разтърсваше из основи тая по-голяма от цяла Швеция страна, той, с половината имоти на когото можеха да бъдат купени всичките шведски боляри; той, който се опълчваше против собствения си крал, който се смяташе равен на монарсите и с победите си се бе прочул по целия свят, който сякаш беше облян от собственото си тщеславие като от слънце — сега трябваше да слуша заплахите на някакъв си шведски генерал, трябваше да слуша уроци по смирение и вярност. Наистина тоя генерал беше кралски баджанак, но какъв беше самият крал, ако не узурпатор на трон, който по закон и кръв принадлежеше на Ян Казимеж?

Хетманската ярост обаче се насочи преди всичко против ония, които бяха причина за неговото унижение, и се закле да стъпче с крака пан Володиовски, полковниците, които бяха при него, и цялата лауданска хоронгва. За тая цел той тръгна срещу тях и както ловците ограждат с примки гората, за да хванат вълчото котило, така и той ги обгради и започна да ги гони без отдих.

В това време до него дойде вест, че Кмичиц е смазал хоронгвата на Невяровски, разпръснал или избил конниците-шляхтичи, а редниците включил в собствената си хоронгва, поради което хетманът му заповяда да му изпрати част от хората си, за да удари с още по-голяма сигурност.