Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Пан Михал вече работи там — каза Заглоба. — Той не е голям на ръст, но хапе като змия. Ще изполющи като грах тия задморски дяволи. Аз повече бих желал да съм там, а не тук, но заради тебе сега трябва само да слушам от тая горичка. Това ли е твоята благодарност? Това достойна постъпка ли е за роднина?

— Та за какво трябва да бъда благодарен?

— За това, че предателят не оре с тебе като с вол, при все че най-много те бива за оран, понеже си глупав и силен, разбираш ли?… Ей там става все по-горещо… Чуваш ли? Навярно шведите реват така като телета на пасище.

Тук пан Заглоба стана сериозен и малко неспокоен; внезапно той загледа пронизително пан Рох в очите и каза:

— Ти кой желаеш да победи?

— Ами нашите.

— Ето, виждаш ли! А защо не шведите?

— Ами и аз бих искал да ги пердаша. Нашите са си наши!

— Съвестта ти почва да се пробужда… А как можеше да караш на шведите собствената си кръв?

— Защото имах заповед.

— А сега нямаш ли заповед?

— Вярно.

— Сега твой началник е пан Володиовски, никой друг!

— Е, да… като че ли е така!

— Ще правиш това, което ти заповяда пан Володиовски.

— Щом съм принуден.

— Сега той ще ти заповяда най-напред да се откажеш от Радживил и повече да не служиш на него, а на отечеството.

— Как така? — попита пан Рох, като се чешеше по главата.

— Заповед! — викна Заглоба.

— Слушам! — отговори пан Рох.

— Тогава добре! При пръв случай ще се биеш с шведите!

— Заповедта си е заповед! — отговори Ковалски и отдъхна дълбоко, сякаш от гърдите му падна голям товар.

Заглоба също беше доволен, защото си правеше свои сметки във връзка с Рох. Сега двамата започнаха да слушат заедно далечните отгласи от битката и ги слушаха още около един час, докато всичко утихна.

Заглоба ставаше все по-неспокоен.

— Дали не ги е сполетяла беда?

— Ти, вуйчо, си стар военен, как можеш да говориш такива неща! Ако бяха разбити, щяха да минават на купища покрай нас…

— Вярно!… виждам, че и твоето пипе го бива.

— Вуйчо, чуваш ли тропота? Движат се бавно. Трябва да са избили шведите.

— О! Само че дали са нашите? Да бях отишъл да видя, а?

Като каза това, пан Заглоба отпусна сабята си на ремъка, взе пистолетите в ръце и тръгна напред. Скоро видя пред себе си възчерна маса, която се движеше бавно по пътя; същевременно до него достигна глъчката от разговорите.

Отпред яздеха няколко души и разговаряха високо помежду си, та веднага до ушите на пан Заглоба стигна познатият му глас на пан Михал, който казваше:

— Добри момчета! Не зная каква им е пехотата, но и конницата е отлична!

Заглоба пришпори коня си.

— Как сте?! Как сте?! Загубих вече търпение и исках да се впусна в огъня… Никой ли не е ранен?

— Слава Богу, всички са здрави! — отговори пан Михал. — Но загубихме двайсет и няколко добри войници.

— А шведите?

— Съсякохме всичките.

— Пане Михале, ти трябва да си се хвърлял там като мокър котарак. Но редно ли беше да ме оставите мене, стареца, на стража? За малко душата ми не изскочи, така ми се искаше шведско месо. Сурови бих ги ял!

— Можеш да получиш и печени, ваша милост, понеже там се опекоха двайсетина.

— Нека ги ядат кучетата. А пленници взехте ли?

— Ротмистъра и седем райтари.

— И какво мислиш да правиш с тях?

— Аз бих заповядал да ги обесят, защото са нападнали мирно село като разбойници и са изклали хора… Но Ян казва, че не бива.

— Чуйте ме, ваша милост панове, какво ми хрумна през това време. Няма смисъл да ги бесим — напротив, нека ги пуснем веднага да си вървят в Бирже.

— Защо?

— Вие ме познавате като войник, ще ме опознаете и като дипломат. Ще пуснем шведите, но няма да им кажем кои сме, напротив, ще разправяме, че сме хора на Радживил, че по заповед на хетмана сме избили тоя отряд и ще продължаваме да избиваме всички, които срещнем, защото хетманът от хитрост се представя, че минава към шведите. Там те ще се хванат за главите и с това страшно ще подкопаем кредита на хетмана. Не зная, но ако тази мисъл не струва повече от вашата победа, да ми израсне опашка като на кон. Защото това ще удари и шведите, и Радживил. Кейдани е далече от Бирже, а Радживил — още по-далече от Понтус. Докато се обяснят как е станало всичко това, току-виж, че се изпобили. Ще скараме предателя с нападателите, а кой ще спечели най-много от това, ако не Жечпосполита?

— Това е добър съвет и струва колкото една победа, дявол да го вземе! — каза Станкевич.

— Ти, ваша милост, имаш ум за канцлер — добави Мирски, — няма спор, че това ще им обърка сметките.