Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Я някой да гръмне с мускет — каза малкият рицар, — та да знаят какво ги чака от нас!

Гърмежът изтрещя, но сачмите не достигнаха целта, защото тя беше твърде далеко. Офицерът явно продължаваше да мисли, че това е някакво недоразумение, та само почна да вика по-силно и да размахва шапка.

— Гръмни втори път! — викна пан Володиовски.

След втория изстрел офицерът се обърна и тръгна, макар и не особено бързо, към своите, които също се приближиха в тръс към него.

Първата редица лауданци вече минаваше през бариерата.

Шведският офицер стигна до хората си и викна: рапирите, които дори до тоя момент стърчаха върху раменете на райтарите, се наклониха надолу и увиснаха на ремъците си — същевременно обаче всички извадиха пистолети от кобурите и ги опряха на седлата с насочени нагоре дула.

— Отлични войници! — измърмори Володиовски, когато видя бързината и почти автоматичната едновременност на движенията им.

След тия думи той се обърна към хората си да види дали редиците са в изправност, нагласи се по-удобно на седлото и викна:

— Напред!

Лауданците се наведоха към конските шии и полетяха като вихър.

Шведите ги допуснаха близо до себе си и изведнъж дадоха огън с пистолетите, но залпът не нанесе особени щети на лауданците, скрити зад конските глави — само неколцина пуснаха юздите от ръце и се наклониха назад, другите достигнаха до райтарите и се удариха гърди срещу гърди с тях.

Леките литовски хоронгви още носеха копия, с които в кралските войски си служеха само хусарите, но пан Володиовски, който очакваше, че боят ще се развие на много тясно пространство, предварително заповяда да ги забучат край пътя, та затова веднага се стигна до сабите.

Първият устрем не можа да направи пробив между шведите, но ги тласна назад и те започнаха да отстъпват, като сечеха и мушкаха с рапирите си, а лауданците ги изтласкваха ожесточено надлъж по улицата. Земята почна да се постила с трупове. Блъсканицата ставаше все по-голяма; звънът на сабите прогони селяните от широката улица, в която цареше непоносима горещина от запалените къщи, въпреки че от пътя и оградите ги деляха градини.

Шведите, изблъсквани все по-енергично, отстъпваха постепенно, но все още в добър ред. Пък и за тях беше трудно да се разпръснат, понеже здравите огради затваряха пътя от двете страни. От време на време те се опитваха да се спрат, но не успяваха.

Това беше странна битка, в която поради сравнително тясното място се биеха главно първите редици, а следващите можеха само да тикат тия, които бяха отпред. Но тъкмо затова боят се превърна в ожесточена сеч.

Пан Володиовски помоли старите полковници и Ян Скшетуски да надзирават хората през време на атаката и вилнееше яростно в първата редица. И всеки миг някоя шведска шапка пропадаше в тълпата пред него, сякаш се гмурваше под земята; понякога избита от ръцете на райтар рапира изхвръкваше с бръмчене над редиците, като едновременно се чуваше пронизителен човешки вик и отново падаше някаква шапка; заместваше го втори, втория трети, но пан Володиовски вървеше непрекъснато напред, малките му очички светеха като две зловещи искри, а той, без да се вълнува, без да се увлича, не размахваше сабята като тояга; навремени, когато пред него нямаше никого на разстояние, колкото бе дълга сабята му, обръщаше лице и острие малко надясно или наляво и в миг събаряше райтар с наглед незабележимо движение; и той беше страшен с тия леки, но светкавични, почти нечовешки движения.

Както жена, която скубе коноп, потъне в него така, че я заслони напълно, но по падането на ръкойките лесно ще разбереш пътя й, така и пан Володиовски понякога изчезваше в тълпата едри мъже, но там, където те падаха като класове под сърпа на жътваря, който сече стълбата отдолу, там именно се намираше той. Пан Станислав Скшетуски и мрачният Юзва Бутрим, наречен Безноги, вървяха непосредствено след него.

Най-сетне задните шведски редици започнаха да се измъкват от оградите към по-широката морава пред черквата и камбанарията, а предните ги последваха. Чу се командата на офицера, който очевидно желаеше да вкара изведнъж всичките си хора в боя, и в миг удълженият досега правоъгълник на райтарите се разтегли в дълга линия на широчина, за да се противопостави с цялата си сила.

Но Ян Скшетуски, който следеше общия ход на битката и предвождаше челото на хоронгвата, не последва примера на шведския капитан, а тръгна напред с пълен устрем в тясна колона, която попадна на по-слаба вече шведска стена, проби я в миг като клин, възви стремително надясно към черквата и с това движение обкръжи отзад едната половина от шведите, а срещу другата се спуснаха с резервите Мирски и Станкевич, които командваха част от лауданците и всичките драгуни на Ковалски.