Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Той е толкова способен за номера, колкото колата, на която седи. Но ти, ваша милост, имаш право, че трябва да оставим някого при него. Не желаеш ли, ваша милост, ти да го имаш под око през това време?

— Хм! Жал ми е за битката!… Вярно е, че нощем при огън не виждам почти нищо. Ако предстоеше да се бием денем, никога нямаше да ме убедиш на такова нещо… Но щом publicum bonum 119 119 Общественото добро (лат.). — Бел.прев. изисква това, нека бъде така!

— Добре. Ще ти оставя, ваша милост, петима души в помощ, а ако се опита да бяга, теглете му куршума.

— Не бой се, ще го омачкам в пръстите си като восък!… Но там пожарът става все по-голям. Къде да се спра с Ковалски?

— Където искаш, ваша милост. Сега нямам време! — каза пан Михал.

И яхна коня напред.

Пожарът се разливаше все по-широко. Вятър лъхна откъм огъня и заедно с гласа на камбаните донесе ехото от гърмежи.

— Тръс! — изкомандва пан Володиовски.

Щом наближиха селото, забавиха крачка, пред себе си видяха широка улица, така осветена от пламъци, че игла можеше да се намери по нея, тъй като от двете страни горяха няколко къщи, а други постепенно се подпалваха от тях, защото вятърът беше доста силен и отнасяше по съседните покриви искри, цели снопчета искри, подобни на огнени птици. На улицата пламъците осветяваха по-големи и по-малки групички от хора, които се движеха бързо в разни посоки. Човешката гълчава се смесваше със звъна на камбаните на скритата между дърветата черква, с рева на добитък, с лая на кучета и с редките пушечни изстрели.

Когато се приближиха още повече, войниците на пан Володиовски съзряха райтари с кръгли шапки, които обаче не бяха много. Някои се биеха с групи селяни, въоръжени с тояги и вили, като стреляха срещу тях с пистолети и ги изтласкваха зад къщите, към градините, други изкарваха с рапири на пътя волове, крави и овце. Трети едва можеха да се различат всред цели кълба от перушина и се бяха изпонавесили с домашни птици, които още размахваха криле в предсмъртни потръпвания. Двайсетина от тях държаха коне, всеки по два или три, които бяха на другарите им, заети с ограбването на къщите.

Пътят към селото слизаше по лек наклон, през брезова горичка, така че лауданците, без да бъдат видени, сякаш гледаха някаква картина, която представяше вражеско нахлуване в село, осветена от пожар, в чиито блясъци можеха подробно да се различат чуждите войници, селяните, жените, влачени от райтарите, и безредните купища мъже, които се мъчеха да се отбраняват. Всичко това се движеше извънредно бързо, като някакви кукли, крещеше, проклинаше, плачеше.

Пожарът над селото се тресеше с буйни вълнисти пламъци и фучеше все по-страхотно.

Като се приближи с хоронгвата си по широко отворената бариера, пан Володиовски заповяда да се движат по-бавно. Той можеше да атакува и с един замах да смачка нападателите, които не очакваха никаква изненада; но малкият рицар реши да „опита шведите“ в открит бой, затова нарочно постъпваше така, че да бъде забелязан.

И наистина няколко райтари при портата забелязаха приближаващата се хоронгва. Един от тях се затече при офицера, който стоеше с гола рапира насред пътя между по-голяма група конници, и започна да му говори, като сочеше с ръка натам, откъдето пан Володиовски се спускаше с хората си. Офицерът заслони очите си с ръка и гледа известно време, после кимна и веднага между разните човешки и животински ревове прозвуча силен звук от тръба.

Сега нашите рицари можеха да се удивляват на опитността на шведския войник: веднага щом се разнесоха първите звуци, едни от райтарите започнаха да изскачат бързо от къщите, другите захвърляха ограбените вещи, воловете, овцете и се затекоха към конете си.

В миг те се строиха в стегната редица, при вида на която сърцето на малкия рицар се изпълни с възхищение — толкова подбрани бяха всички тия войници. Те бяха едри и силни, облечени с кафтани, с кожени колани през рамо, с еднакви черни шапки с извита нагоре периферия от лявата страна; всички имаха еднакви дорести коне и стояха като стена, с рапири в ръка, вторачени зорко, но спокойно в пътя.

Офицерът им излезе с един тръбач от редицата — изглежда, че искаше да попита какви са тия хора, които се приближават толкова бавно.

Той навярно смяташе, че това е някаква радживиловска хоронгва, от която не очакваше нападение. Затова започна да маха с рапира и шапка, да разговарят, тръбеше непрекъснато в знак, че искат да разговарят.