Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Пан Рох хвана на свой ред Юзва за полата на дрехата му и полата остана в ръката му; след това започнаха да се борят като два счепкани ястреба, защото и двамата бяха надарени с огромна сила. Стремето на Бутрим се скъса и той падна на земята и се преобърна, но не пусна пан Рох и двамата образуваха нещо като топка, която се въргаляше по пътя.

Дотърчаха и други. Двайсетина ръце хванаха пан Ковалски, който се мяташе и дърпаше като мечка в клопка; отхвърляше хората като глиган псетата, ставаше отново и не се предаваше. Искаше да загине, но наоколо чуваше десетки гласове, които повтаряха: „Жив да го хванем! Жив!“

Най-сетне силите му го напуснаха и той загуби съзнание.

В това време пан Заглоба беше вече при колата или по-право на колата и грабеше в прегръдките си двамата Скшетуски, малкия рицар, пан Мирски, пан Станкевич и Оскерко и викаше със задъхан глас:

— Ха! И Заглоба свърши някаква работа! Ще му режем от бяс сега на Радживил! Ваша милост панове, свободни сме и имаме хора! Тръгваме веднага да му опустошаваме имотите! Е, какво?! Не ми ли успя номерът?… Ако не по тоя начин, по друг щях да се измъкна, а и вас също!… Така ме секна, че не мога дъх да си поема! Към имотите на Радживил, ваша милост панове, към радживиловските имоти! Вие още не знаете за него всичко, което зная аз!…

По-нататъшните му изблици бяха прекъснати от лауданците, които долитаха един през друг да поздравят полковника си. Бутрими, Гошчевичи, Димни, Домашевичи, Стакяни, Гащовти се притискаха около колата, а мощните им гърла ревяха непрекъснато:

— Vivat! Vivat!

— Ваша милост панове — каза малкият рицар, когато гълчавата поутихна, — най-мили другари! Благодаря ви за чувствата!… Страшно нещо е, че трябва да отказваме послушание на хетмана и да вдигаме ръка срещу него, но когато предателството е явно, не можем да постъпим другояче! Ние няма да изменим на отечеството и на милостивия ни господар… Vivat Joannes Casimirus rex!…

— Vivat Joannes Casimirus rex!… — повториха триста гласа.

— Да нападнем радживиловските имоти! — викаше Заглоба. — Да му изпразним складовете и избите!

— Дайте ни коне! — извика малкият рицар. Изтичаха за коне.

А Заглоба каза:

— Пане Михале! Предвождах тия хора вместо тебе и с готовност признавам, че са храбреци… Но сега си вече свободен и предавам властта в ръцете ти.

— Поеми командването ти, ваша милост, като най-старши по чин — каза пан Михал на Мирски.

— Дума да не става! Не е моя работа! — отговори старият полковник.

— Тогава негова милост пан Станкевич…

— Аз си имам своя хоронгва и чужда няма да взема! Остани си ти командир, ваша милост; церемониалът е слама, удовлетворението е овесът! Ти познаваш хората, хората — тебе и най-добре ще воюват при тебе.

— Послушай ги, Михале, пък и то не е кой знае какъв лаком къс! — каза Ян Скшетуски.

— Нека бъде така.

Като каза това, пан Михал взе жезъла от ръцете на Заглоба, строи мигновено хоронгвата за поход и тръгна начело заедно с другарите си.

— А къде ще отидем? — попита Заглоба.

— Да ви кажа истината, ваша милост панове, аз самият не зная, защото още не съм помислил по това — отвърна пан Михал.

— Струва си да се посъветваме какво трябва да правим — каза Мирски — и трябва незабавно да пристъпим към съвещанието. Но най-напред позволете ми от името на всички да изкажа благодарност на негова милост пан Заглоба, че не ни забрави и така сполучливо ни спаси in rebus angustis 115 115 При тежкото положение, при опасността (лат.). — Бел.прев. .

— Е, какво? — каза Заглоба гордо, като вдигна глава и засука мустак. — Без мене щяхте да бъдете в Бирже!… Справедливостта налага да се признае, че ако друг не успее да измисли нещо, Заглоба ще го измисли… Пане Михале, в колко по-лоши положения сме попадали, а? Помниш ли как те спасих, когато бягахме с Еленка от татарите?

Пан Михал би могъл да му отговори, че тогава той беше спасявал пан Заглоба, а не обратно, но замълча и само започна да си мърда мустачките. А старият шляхтич продължи:

— Няма защо да ми благодарите, защото каквото беше днес с вас, утре може да се случи на мене и вие сигурно няма да ме изоставите при нужда. Толкова съм радостен, че ви виждам свободни, сякаш съм спечелил най-голяма победа. Вижда се, че още не ми е остаряла прекалено много нито главата, нито ръката.

— Ти веднага ли отиде в Упита, ваша милост? — попита пан Михал.

— А къде трябваше да отида? В Кейдани ли? Да се мушкам в гърлото на вълка? Разбира се, че в Упита, и можете да ми вярвате, че не жалех коня, а добър беше звярът му! Вчера сутринта вече бях в Упита, а на пладне тръгнахме за Бирже, по посоката, където смятах, че ще ви срещна.