Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Това е невъзможно, защото ние заобикаляме, за да избегнем Упита, а от Упита пътят е прав като стрела. Дори да тръгнат ден, па и два по-късно, пак могат да стигнат преди нас в Бирже и да пресекат пътя ни. Та ние едва сега пристигаме в Шавле, а оттам ще завием към Бирже, но трябва да знаете, че от Упита до Бирже е по-близо, отколкото от Шавле до Бирже.

— Вярно, че е по-близо и пътят е по-хубав, защото е утъпкан! — каза Мирски.

— Ето, виждате ли. А ние още не сме в Шавле.

Едва надвечер видяха възвишението Салтувес-Калнас, в подножието на което бе разположен Шавле. По пътя забелязаха, че из всички села и градчета, през които минаваха, вече цареше безпокойство. Изглежда, че вестта за преминаването на хетмана към шведите се бе разнесла по цялата Жмудж. Тук-таме питаха войниците дали е вярно, че страната ще бъде заета от шведите; тук-таме виждаха тълпи от селяни, които напускаха селата с жените, децата и имуществото си и навлизаха навътре в горите, с които беше покрита обилно цялата страна. На места държането на селяните беше едва ли не заплашително, защото, изглежда, вземаха драгуните за шведи. По шляхтишките селища ги питаха направо какви са и къде отиват, а когато Ковалски вместо отговор им заповядваше да се дръпнат от пътя му, стигаше се до такива разправии и заплахи, че само насочените за стрелба мускети отваряха място за преминаване.

Големият път от Ковно през Шавле за Митава беше задръстен от коли и каляски, в които пътуваха шляхтишки жени и деца, за да потърсят убежище от войната в курландските си имения. В самото Шавле, което беше кралска собственост, нямаше никакви частни хетмански или кралски хоронгви; тук обаче арестуваните полковници видяха за пръв път шведска част, съставена от двайсет и пет райтари, която беше излязла от Бирже като разезд. Тълпи от евреи и граждани зяпаха на пазарния площад към непознатите хора, а и полковниците ги гледаха с любопитство, особено пан Володиовски, който досега не беше виждал шведи; и той ги обгръщаше алчно с лакоми очи, както вълк гледа стадо овце, и мърдаше мустачките си.

Пан Ковалски влезе във връзка с шведския офицер, съобщи му кой е, къде отива, кого кара и поиска офицерът да присъедини хората си към неговите драгуни за по-голяма безопасност при пътуването. Но офицерът отговори, че има заповед да навлезе колкото е възможно по-навътре в страната, за да провери нейното положение, поради което не може да се връща в Бирже; увери го обаче, че пътят е навсякъде безопасен, защото малки части, изпратени от Бирже, прекосяват страната по всички посоки, а някои са пратени чак до Кейдани. Поради това, след като починаха добре чак до полунощ и нахраниха уморените коне, пан Рох с хората си и със затворниците тръгна по-нататък на път, като от Шавле възви на изток през Йоханишкеле и Посвол към Бирже, за да излезе на правия път от Упита и Поневеж.

— Ако пан Заглоба ни дойде на помощ — каза Володиовски на разсъмване, — на тоя път ще му е най-лесно да ни пресрещне, защото вече е могъл да стигне тук от Упита.

— Може би той дебне някъде там! — каза Станислав Скшетуски.

— Докато не бях видял шведите, имах надежда — отговори Станкевич, — но сега вече ми се струва, че няма за нас спасение…

— Заглоба да му мисли как да ги избегне или измами, а той ще успее да стори това.

— Само че не познава страната…

— Но лауданците я познават, защото чак в Рига карат кълчища, дъбови дъги за бъчви и катран, а в моята хоронгва е пълно с лауданци.

— Шведите трябва вече да са заели всички градчета около Бирже.

— Прекрасни войници бяха тия, които видяхме в Шавле, няма какво — казваше малкият рицар. — Всички един ръст!… А забелязахте ли какви охранени коне имат?

— Това са инфлантски коне, извънредно силни — каза Мирски. — И нашите хусарски и бронирани части търсят инфлантски коне, защото нашите са дребни.

— Приказвай ми, ваша милост, за шведската пехота! — намеси се Станкевич. — Конницата, макар да изглежда великолепна, не е особено добра. Случвало се е наша хоронгва, особено бронирана, като връхлети върху тия райтари, те да не издържат, докато прочетеш „Отче наш“.

— Вие, ваша милост панове, вече сте ги опитали в миналото — отговори малкият рицар, — а аз трябва само да си преглъщам слюнките. Казвам ви, че щом ги видях сега в Шавле, с тия им жълти бради като къдели, чак мравки започнаха да пъплят по пръстите ми. Ей, как ми се иска да се развъртя, а то седи, човече, на колата и умирай!…

Полковниците замлъкнаха, но изглежда, че не само пан Володиовски гореше от такива приятелски чувства към шведите, тъй като скоро до ушите на арестуваните достигна следният разговор на драгуните, които бяха обградили колата: