Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Изглежда, че тия думи направиха силно впечатление на пан Рох. Той изблещи очи, отвори уста и след малко каза:

— Какво искате от мене, ваша милост панове?

— Да тръгнеш с нас и заедно да отидем при витебския воевода, който ще стои на страната на отечеството.

— Добре, но аз имам заповед да ви откарам в Бирже.

— Иди се разбери с него! — каза Мирски.

— Но ние искаме именно да не изпълниш заповедта!… Да напуснеш хетмана и да тръгнеш с нас, разбери това! — каза Оскерко, загубил вече търпение.

— Приказвайте си, каквото искате, ваша милост панове, но от това няма да излезе нищо… Аз съм войник! Какво бих струвал, ако напусна хетмана. Аз нямам право да мисля — той мисли, нямам своя воля, а изпълнявам неговата. Ако той сгреши, ще отговаря и за себе си, и за мене. А моят кучешки дълг е да го слушам!… Аз съм прост човек и каквото не направя с ръка, не ще го сторя и с глава… Зная само това, че съм длъжен да слушам, и толкоз.

— Тогава прави, каквото щеш! — викна Мирски.

— Това е вече мой грях — продължи Рох, — че заповядах да се връщаме в Кейдани, понеже са ми наредили да вървя за Бирже… Но аз съвсем оглупях по вина на тоя шляхтич, който, макар и мой роднина, ми направи такова нещо, което и чужд не би сторил… Да не ми беше роднина — но е роднина? Как не го беше страх от Бога, дето ми взе и коня, лиши ме от благоволението на княза и ми навлече наказание на главата. И това ми било роднина! А вие, ваша милост панове, ще отидете в Бирже, па после да става каквото ще!

— Не си струва приказката, пане Оскерко — каза Володиовски.

— Завивайте към Бирже, кучета! — викна Ковалски на драгуните.

И отново завиха към Бирже. Пан Рох заповяда на един от драгуните да седне в колата, а сам той възседна коня му, яздеше до самите затворници и още някое време повтаряше:

— Роднина, а да ми направи такова нещо!

Като чуваха това, арестуваните, макар и несигурни за съдбата си и силно разтревожени, не можеха да задържат смеха си и накрай пан Володиовски каза:

— Утеши се, ваша милост Ковалски, защото той е пращал за зелен хайвер не само такива като тебе… Той надмина по хитрост самия Хмелницки и никой не може да му съперничи в дяволиите.

Ковалски не отговори нищо, само се отдалечи малко от колата, тъй като се страхуваше от подигравките. Впрочем той се срамуваше и от затворниците, и от собствените си войници и така беше угрижен, че на човек му беше чак жално да го гледа.

В това време полковниците разговаряха за пан Заглоба и за майсторското му бягство.

— Това е наистина удивително — казваше пан Володиовски, — че няма на света такива положения, от които тоя човек да не успее да се измъкне. Там, където не му помогне храбростта и силата, отървава се с хитрост. Другите загубват ума и дума, когато над главата им се надвеси смърт, или се поверяват на Бога и чакат какво ще стане; а при него веднага главата започва да работи и винаги ще измисли нещо. При нужда той бива храбър като Ахил, но предпочита да следва примера на Одисей.

— Аз не бих искал да го пазя, дори да е вързан с вериги — каза Станкевич, — защото кой ти гледа, че ще избяга, ами отгоре на това ще изложи човека на смях и подигравки.

— И какво още! — каза пан Михал. — Сега той ще се надсмива на Ковалски до края на живота си, а да те пази Бог да не му попаднеш на езика, че по-остър от него няма в цялата Жечпосполита… А когато започне да украсява нещата, какъвто му е обичаят, тогава хората се пръскат от смях…

— Но при нужда, казваш, ваша милост, че умее да върти и сабя? — попита Станкевич.

— И как още! Нали той съсече Бурлай при Збараж пред очите на цялата войска!

— Той ни оказа голяма услуга с бягството си — каза Оскерко, — защото е задигнал хетманските писма, а кой знае какво е било писано там срещу нас… Аз не вярвам, че шведският командир в Бирже ще послуша нас, а не Ковалски. Това не може да стане, понеже ние ще пристигнем там като арестанти, а той като началник на конвоя… Сигурно е обаче, че не ще знаят какво да правят с нас. Във всеки случай няма да ни отсекат главите, а това е най-важното.

— Аз само така говорех — отвърна Мирски, — за да смутя окончателно Ковалски… Но това, което казваш, ваша милост, че няма да ни отсекат главите, то не е голяма утеха. Всичко така се нарежда, че е по-добре да не сме живи, защото вече явно се вижда, че сега ще избухне още една война, и то вътрешна, а това ще бъде окончателна гибел. Защо аз, старият, ще трябва да гледам тия неща?

— Или аз, който помня други времена! — каза Станкевич.