Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Когато колата спря, пленниците се събудиха.

— През къде пътуваме? — попита старият пан Станкевич.

— Нощем не мога да се ориентирам — отвърна Володиовски, — особено като не минаваме през Упита.

— Но нали от Кейдани за Бирже се минава през Упита? — попита Ян Скшетуски.

— Така е. Но в Упита се намира моята хоронгва и, изглежда, че князът се страхувал тя да не се изпречи насреща, та е заповядал да се мине по друг път. Веднага зад Кейдани завихме към Далнов и Кроки, оттам навярно ще се отправим към Бейсагола и Шавле. Малко позаобикаляме, но така Упита и Поневеж ще останат надясно. По тоя път няма никакви хоронгви, защото всички, които бяха по тия места, са прибрани в Кейдани, за да бъдат под ръка.

— А пан Заглоба — каза Станислав Скшетуски — спи сладко и хърка, вместо да мисли за хитрости, както си обещаваше.

— Нека спи… Трябва да го е уморил разговорът с тоя глупав командир, пред когото твърдеше, че са роднини. Изглежда, че искаше да го привлече, но не постигна нищо. Който не е напуснал Радживил заради отечеството, той надали ще го напусне заради далечен роднина.

— Те дали са наистина роднини? — попита Оскерко.

— Те ли? Толкова са роднини, колкото аз с ваша милост — отговори Володиовски, — защото това, което пан Заглоба приказваше за еднакви гербове, и то не е вярно; аз зная много добре, че неговият герб е „В челото“.

— А къде е пан Ковалски?

— Трябва да е при хората си или в кръчмата.

— Бих искал да го помоля за разрешение да се кача на някой войнишки кон — каза Мирски, — че ми се схванаха костите.

— Едва ли ще се съгласи — отвърна Станкевич, — защото нощта е тъмна и лесно можеш да пришпориш коня и да офейкаш. Кой може да те догони!

— Ще му дам честна дума, че няма да се опитвам да бягам, освен това навярно вече ще почне да се развиделява.

— Войниче! Къде е командирът? — попита Володиовски драгуна, който стоеше наблизо.

— Кой го знае?

— Как така кой го знае? Щом ти казвам да го повикаш, повикай го.

— Ами и ние сами не знаем къде е, пане полковник — отговори драгунът. — Откак слезе от колата и тръгна напред, досега не се е върнал.

— Като се върне, кажи му, че искаме да приказваме с него.

— Слушам, пане полковник! — отговори войникът. Пленниците млъкнаха.

Само от време на време в колата се чуваше шумна прозявка; отстрани конете хрупаха сено. Войниците около колата дремеха, облегнати на седлата. Други бъбреха тихо или се хранеха кой с каквото имаше, защото се оказа, че кръчмичката беше изоставена и никой не живееше в нея.

Нощта също започна да избледнява. На източната страна тъмният фон на небето леко посивя, звездите постепенно гаснеха и светеха с плаха, трепетлива светлина. След това посивя и покривът на кръчмичката, а дърветата, които растяха край нея, започнаха да се поръбват със сребро. Конете и хората сякаш изникваха от мрака. След малко вече можеха да се различат и лицата, и жълтият цвят на наметалата. Шлемовете започнаха да отразяват утринната светлина.

Пан Володиовски разпери ръце и се протегна с широка прозявка от ухо до ухо, после погледна към заспалия пан Заглоба; изведнъж се хвърли назад и викна:

— Да го вземат дяволите! За Бога! Ваша милост панове, гледайте!

— Какво има? — започнаха да питат полковниците, като отваряха очи.

— Гледайте! Гледайте! — викаше Володиовски и сочеше с пръст заспалата фигура.

Пленниците впиха поглед накъдето им сочеше и по всички лица се отрази изумление: под наметалото и калпака на пан Заглоба пан Рох Ковалски спеше дълбок сън. А Заглоба не беше в колата.

— Офейкал! — каза Мирски смаян, като се оглеждаше на всички страни, сякаш не вярваше на собствените си очи.

— Той е голям хитрец! Взели го мътните! — възкликна Станкевич.

— Свалил шлема и жълтата пелерина от тоя глупак и офейкал на собствения му кон!

— Сякаш във водата потънал!

— Той беше заявил, че ще се измъкне с хитрост.

— Толкова и ще го видят!

— Ваша милост панове! — говореше Володиовски възбуден. — Вие още не познавате тоя човек, а аз съм готов да ви се закълна, че той ще измъкне и нас. Не зная как, кога, по какъв начин, но съм готов да се закълна!

— За Бога! Човек не може да повярва на очите си — казваше Станислав Скшетуски.

В тоя момент войниците забелязаха какво се беше случило. Между тях се вдигна шум. Един през друг тичаха към колата и блещеха очи при вида на своя командир, загърнат с наметало от камилска вълна, с калпак от кожа на рис и унесен в дълбок сън.