Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Ковалски спря конвоя и затворниците пред една грамадна кола с ритли, в която бяха впрегнати четири коня.

— Сядайте, ваша милост панове! — каза той.

— Тук вече седи някой — каза Заглоба, като се качваше. — А нашият багаж?

— Багажът е под сламата — отговори Ковалски. — По-скоро! По-скоро!

— А кой седи тук? — попита Заглоба, като се взираше в тъмните фигури, излегнати върху сламата.

— Мирски, Станкевич, Оскерко! — обадиха се гласове.

— Володиовски, Ян Скшетуски, Станислав Скшетуски, Заглоба! — отговориха нашите рицари.

— Здравейте! Здравейте!

— Здравейте! Със знатна компания ще пътуваме. А къде ни откарват? Не знаете ли, ваша милост панове?

— Заминавате за Бирже! — каза Ковалски.

След това даде заповед. Конвой от петдесет драгуни обгради колата и тръгнаха.

Затворниците започнаха да разговарят тихо:

— Ще ни предадат на шведите! — каза Мирски. — Очаквах това.

— По-добре да седя между неприятели, отколкото между предатели! — отговори Станкевич.

— А аз бих предпочел куршум в черепа! — извика Володиовски, — отколкото да стоя със скръстени ръце при такава злополучна война.

— Не богохулствай, пане Михале — отговори Заглоба, — защото стига да се яви удобен случай, можеш да офейкаш от колата, от Бирже също, но мъчно можеш да бягаш с куршум в черепа. Аз пък предварително знаех, че тоя предател няма да се осмели на такова нещо.

— Радживил ли да не посмее нещо! — каза Мирски. — Вижда се, че си дошъл отдалеко, ваша милост, и че не го познаваше. Закълне ли се той да отмъсти на някого, все едно, че вече го е пратил в гроба и не помня случай да е простил на някого дори най-малката вина.

— И все пак не посмя да вдигне ръка срещу мене! — отговори Заглоба. — Кой знае дали не дължите на мене живота си.

— Защо?

— Защото кримският хан страшно ме обича, че нали когато бях пленен в Крим, открих заговор срещу живота му. А и нашият господар, милостивият Joannes Casimirus също е влюбен в мене. Не е искал тоя синковец Радживил да се заяжда с такива двама могъщи господари, защото биха могли да го настигнат и в Литва.

— Ех, какво приказваш, ваша милост! Той мрази краля като дявол светена вода и щеше да бъде още по-жесток към ваша милост, ако знаеше, че си близък на краля — отговори Станкевич.

— А аз мисля — каза Оскерко, — че хетманът не е искал да си цапа сам ръцете с нашата кръв, за да не навлече odium 110 110 Омраза (лат.). — Бел.прев. върху себе си, но съм готов да се закълна, че тоя офицер носи заповед до шведите в Бирже да ни разстрелят незабавно.

— Ой! — каза Заглоба.

Млъкнаха за малко; в това време колата вече навлезе в пазарището на Кейдани. Градът спеше, прозорците не светеха, само кучетата пред къщите лаеха яростно срещу преминаващата група.

— Все едно! — каза Заглоба. — Така или иначе спечелихме време и може някакъв случай да ни помогне, а и някаква хитрост може да хрумне на човека в главата.

Тук той се обърна към старите полковници:

— Вие, ваша милост панове, ме познавате малко, но попитайте другарите ми в какви беди съм изпадал и пак съм се измъквал винаги. Я ми кажете какъв е тоя офицер, който командва конвоя? Дали не ще можем да го убедим да не държи с предателя, ами да застане на страната на отечеството и да се присъедини към нас?

— Това е Рох Ковалски от Корабните Ковалски — отговори Оскерко. — Аз го познавам. То е все едно коня му да убеждаваш, защото, Бога ми, не зная кой е по-глупав.

— А как са го направили офицер?

— Носи знамето на Мелешковите драгуни, за което не трябва ум. А го направиха офицер, защото князът го харесва за пестниците му — той троши подкови, бори се с опитомени мечки и не се е намерил още такъв, когото да не простре на земята.

— Толкова силен е значи?

— Че е силен, силен е, а освен това, ако му каже началникът: разбий стената с глава — няма да му мисли нито миг и веднага ще почне да се блъска в нея! Заповядано му е да ни откара в Бирже и ще ни откара, ако ще би да се продъни земята.

— Браво! — каза Заглоба, който слушаше разговора с голямо внимание. — Все пак той е решителен човек!

— Защото у него смелостта и глупостта са едно и също. А пък, когато има време и не яде, тогава спи. Вие, ваша милост панове, не бихте повярвали такова удивително нещо: ами че той веднъж спа цели четирийсет и осем часа в оръжейната и пак се прозяваше, когато го издърпаха от нара.

— Страшно ми се харесва тоя офицер — каза Заглоба, — аз винаги обичам да зная с кого имам работа.

След тия думи той се обърна към Ковалски.