Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Няма нищо, ваше княжеско височество! На когото съвестта е чиста, той не ще се уплаши от никого.

— Мислех, че поне Радживиловци ще застанат до един на моя страна, а гледай какво ми пише князът Крайчи от Нешвеж.

Тук хетманът подаде на Кмичиц писмото на Казимеж Михал.

Кмичиц хвърли набързо поглед върху писаното.

— Ако не знаех намеренията на ваше княжеско височество, щях да помисля, че той има право и че е най-добродетелният пан в света. Боже, дай му всичко хубаво!… Казвам това, което мисля.

— Заминавай вече — каза хетманът, позагубил търпение.

Но Кмичиц не тръгна нито тоя ден, нито на другия, защото отвсякъде започнаха да пристигат в Кейдани страшни вести. Надвечер долетя куриер със съобщение, че хоронгвите на Мирски и Станкевич сами са тръгнали към резиденцията на хетмана, готови с оръжие в ръка да искат полковниците си, че между тях цари страшна възбуда и че са изпратили делегати до всички хоронгви, които се намират около Кейдани и по-далече, чак до Заблудов в Подлесието, със съобщение за измяната на хетмана и с позив да се обединяват в едно за защита на отечеството. При това положение лесно можеше да се предвиди, че голяма част от шляхтата ще се присъедини към разбунтуваните хоронгви и ще се създаде сериозна сила, срещу която ще бъде трудно да се устоява в неукрепения Кейдани, особено като не можеше да се разчита с пълна сигурност на всички полкове, които княз Радживил имаше под ръка.

Това промени сметките и всички планове на хетмана, но вместо да понижи духа му, сякаш го възбуждаше още повече. Той реши да тръгне начело на верните си шотландски полкове, райтарите и артилерията срещу бунтовниците и да стъпче огъня още в зародиша му. Той знаеше, че без полковниците войниците са само неорганизирана маса, която ще се разпръсне пред страха от самото име на хетмана.

Беше решил също да не пести кръвта, а да ужаси с пример цялата войска, цялата шляхта, дори цяла Литва, та да не посмее и да кръкне под неговата желязна ръка. Всичко, което възнамеряваше, щеше да бъде осъществено, и то със собствените му сили.

Още същия ден няколко офицери чужденци заминаха за Прусия, за да събират там нови доброволци, а Кейдани кипеше от въоръжен народ. Шотландските полкове, чуждестранните райтари, драгуните на Мелешко и Харламп и „огненият народ“ на пан Корф се готвеха за поход. Княжеските хайдуци, прислугата, кейданските граждани щяха да подсилят войските на княза, а накрай бе решено да се ускори изпращането на арестуваните полковници в Бирже, където можеше да бъдат държани по-безопасно, отколкото в неукрепения Кейдани. Князът основателно очакваше, че изпращането им в тая отдалечена крепост, където според договора вече трябваше да има шведски гарнизон, ще унищожи надеждите за освобождението им в умовете на разбунтуваните войници и ще лиши самия бунт от всякакво основание.

Пан Заглоба, двамата Скшетуски и Володиовски щяха да споделят съдбата на другите.

Беше вече вечер, когато в подземието влезе офицер с фенер в ръка и рече:

— Ставайте, ваша милост панове, и тръгвайте с мене.

— Къде? — попита пан Заглоба с неспокоен глас.

— Ще видим… По-скоро! По-скоро!

— Да вървим.

Излязоха. В коридора ги обградиха шотландски войници, въоръжени с мускети. Заглоба ставаше все по-неспокоен.

— На смърт не биха ни водили без свещеник, без изповед, нали? — шепнеше той на ухото на Володиовски.

После се обърна към офицера:

— Как се казвате, моля?

— Какво те интересува името ми, ваша милост?

— Защото имам много роднини в Литва и ми е приятно да зная с кого имам работа.

— Сега не е време за запознаване, но е глупак оня, който се срамува от името си… Аз съм Рох Ковалски, щом искаш да знаеш, ваша милост.

— О, това е известен род! Мъжете са добри войници, а жените добродетелни. Баба ми беше Ковалска, но тя умряла, преди да се родя… А ваша милост от Верушовите Ковалски ли си или от Корабните?

— Какво си взел да ме разпитваш посред нощ, ваша милост!

— Защото сигурно си ми роднина; и структурата ни е еднаква. Костта ти е едра, ваша милост, и плещите ти съвсем като моите, а аз именно от баба си съм наследил тая снажност.

— Е, по пътя ще се опознаем… Имаме време!

— По пътя ли? — каза Заглоба.

И тежко бреме падна от гърдите му. Той отдъхна като мях и веднага придоби настроение.

— Пане Михале — прошепна той, — не ти ли казах, че няма да ни отрежат главите?

В това време излязоха на двора. Беше вече пълна нощ. Само тук-таме горяха червени факли или мигаха фенерчета, които хвърляха несигурни блясъци върху групи от конни или пеши войници от разни видове оръжие. Целият двор беше претъпкан с войска, изглеждаше, че се готвеха за поход, защото навсякъде се виждаше голямо движение. Тук-таме в мрака лъщяха копия и цеви на мускети, конски копита звънтяха по каменната настилка; отделни ездачи прелитаха между хоронгвите; те навярно бяха офицери, които разнасяха заповеди.