Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Как така?

— Ами така умишлено да завиеш към тях, а? Вината няма да бъде твоя, ако те ни освободят. И няма да ти тежа на съвестта… А вярвай ми, страшно бреме е роднина да ти тежи на съвестта!

— Ей! Какво приказваш, вуйчо! За Бога, ще сляза от колата и ще се кача на коня си. Ти, вуйчо, ще тежиш не на моята съвест, а на хетмановата. Докато съм жив, това няма да го бъде!

— Щом няма — няма! — каза Заглоба. — Харесва ми това, че говориш откровено, при все че по-напред аз съм ти бил вуйчо, а после Радживил твой хетман. Ами знаеш ли ти, Рох, какво е това вуйчо?

— Вуйчото си е вуйчо!

— Много умно го каза, но там, където няма баща, писанието казва: ще слушаш вуйчо си. Това е един вид родителска власт и е грешно да й се противиш, Рох… Защото забележи и друго, че който се ожени, той лесно може да стане баща; но във вуйчото тече същата кръв, която е в майката. Наистина аз не съм брат на майка ти, но баба ми трябва да е била леля на твоята баба; следователно разбери, че в мене се крие авторитетът на няколко поколения, защото, щом всички на тоя свят сме смъртни, тогава властта от едни преминава върху други и нито хетманската, нито кралската може да отрича тая власт и никого не може да принуждава да й се противопостави. Което е истина, то е нещо свещено! Има ли право великият хетман или, да кажем, полевият да заповядва не вече на шляхтич и на офицер, ами на когото и да било да се нахвърля срещу баща си, срещу майка си, дядо си или срещу старата си, ослепяла баба? Отговори ми на това, Рох! Има ли право?

— Какво? — попита Ковалски със сънен глас.

— Срещу старата си ослепяла баба! — повтори пан Заглоба. — Кой би искал тогава да се жени и да ражда деца или да дочака внуци?… Отговори ми на това, Рох!

— Аз съм Ковалски, а това е пани Ковалска — казваше офицерът все по-сънливо.

— Щом искаш, нека бъде и така! — отговори Заглоба. — Дори е по-добре, че не ще имаш деца, защото тогава по-малко глупци ще върлуват по света. Нали, Рох?

Заглоба наостри ухо, но вече не чу никакъв отговор.

— Рох! Рох! — извика той тихо. Пан Рох спеше като мъртъв.

— Спиш ли?… — измърмори Заглоба. — Чакай, ще ти сваля това желязно гърне от главата, че ти е неудобно. Пелерината те души под шията, та може да получиш удар. Какъв роднина ще бъда, ако не те спасявам.

И ръцете на пан Заглоба започнаха да се движат леко около главата и шията на Ковалски. Всички в колата спяха дълбок сън, войниците също климаха на седлата, а други, които се движеха отпред, си тананикаха тихо и се взираха внимателно в пътя, защото макар да не беше дъжделиво, нощта беше много тъмна.

След някое време обаче войникът, който водеше коня току зад колата, видя в мрака пелерината и светлия шлем на офицера си. Без да спира колата, Ковалски се изхлузи от нея и кимна да му докарат жребеца.

След миг той вече беше на него.

— Пане командир, къде ще спрем на почивка? — попита вахмистърът, като се приближи до него.

Пан Рох не отговори нито дума и тръгна напред, отмина бавно войниците, които яздеха отпред, и изчезна в мрака.

Внезапно до ушите на драгуните достигна тропотът на бързо препуснатия кон.

— Командирът полетя! — говореха войниците помежду си. — Сигурно иска да види дали няма някаква кръчма наблизо. Време е вече да се даде почивка на конете!

Но ето че мина половин час, цял, два часа, а пан Ковалски, изглежда, продължаваше да се движи напред, защото никак не се виждаше. Конете се измориха много, особено впрегнатите в колата, и започнаха да се влекат бавно. Звездите гаснеха по небето.

— Я да скочи някой до командира — каза вахмистърът — и да му каже, че конете едва влачат крака, а впрегнатите съвсем спряха.

Един от войниците се понесе напред, но след един час се върна сам.

— От командира няма нито следа — каза той. — Трябва да е отишъл цяла миля напред.

Войниците започнаха да мърморят недоволно.

— На него му е добре, защото през деня се е наспал, а и сега спа в колата — пък ти, човече, се блъскай през нощта с последни сили и твои, и на коня си.

— На два-три хвърлея оттук има кръчма — каза същият войник, който беше отишъл напред — и мислех, че ще го намеря там, но къде ти!… Ослушах се дали няма да чуя кон… Нищо не се чува. Дявол знае къде се е дянал.

— Ще спрем там и толкова! — каза вахмистърът. — Конете трябва да отпочинат.

Спряха колата пред кръчмичката. Войниците слязоха от конете и едни започнаха да чукат на вратата, други отвързваха вързопите сено, които висяха зад седлата, за да понахранят конете поне от ръка.