Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Вахмистърът започна да го дърпа безцеремонно.

— Пане командир! Пане командир!

— Аз съм Ковалски… А това е пани Ковалска — мърмореше пан Рох.

— Пане командир, един пленник избягал! Ковалски седна на колата и отвори очи.

— Какво?…

— Един пленник избягал, оня дебел шляхтич, който разговаряше с пан командира!

Офицерът дойде на себе си.

— Това е невъзможно! — викна той с ужасен глас. — Как така?! Какво се е случило? Как е избягал?

— С шлема и пелерината на пан командира; войниците не са го познали, нощта беше тъмна.

— Къде е конят ми? — викна Ковалски.

— Няма го. Шляхтичът е избягал именно с него.

— С моя кон?

— Тъй вярно.

Ковалски се хвана за главата.

— Господи Иисусе Христе! Царю юдейски!…

След малко викна:

— Дайте ми тук това куче, тоя негодник, който му е дал коня!

— Пане командир! Войникът не е виновен. През нощта беше толкова тъмно, че човек можеше да ти бръкне в очите, а шляхтичът взел шлема и пелерината на ваша милост. Той мина покрай мене и аз не го познах. Ако ваша милост не беше седнал в колата, той не би могъл да направи това.

— Пребийте ме! Пребийте ме! — викаше клетият офицер.

— Какво да правим, ваша милост?

— Бий го! Улови го!

— Това е невъзможно. Той е на коня на ваша милост, а това е най-добрият кон. Нашите са страшно изморени, а той избяга още при първи петли. Не ще го настигнем!

— Търси игла в копа сено! — каза Станкевич. Ковалски се обърна към арестуваните побеснял.

— Вие сте му помогнали да избяга! Аз ще ви дам!…

Тук той сви грамадните си пестници и започна да се приближава към тях.

Тогава Мирски се обади заплашително:

— Не викай, ваша милост, и внимавай, защото говориш на по-старши от тебе!

Пан Рох трепна и се изправи неволно, понеже той наистина беше нищо пред един Мирски, а и всички други арестувани го превишаваха с цяла глава по чин и значение.

Станкевич добави:

— Където са ти заповядали, ваша милост, да ни караш, карай ни, но не повишавай глас, че утре можеш да бъдеш под командването на всеки един от нас.

Пан Рох изблещи очи и мълчеше.

— Няма какво, пане Рох, ти направи глупост — каза Оскерко. — Това, дето казваш, че сме му помогнали, е вятър работа, понеже, първо, ние спяхме, както и ти, и, второ, всеки по-напред би помогнал на себе си, отколкото на другиго. Но ти, ваша милост, направи глупост! Тук никой друг не е виновен освен тебе. Аз пръв бих заповядал да те разстрелят за това, че ти, един офицер, заспа като язовец и даде възможност на пленника да избяга със собствения ти шлем и пелерина, а и на твоя собствен кон: това е нечувано нещо, което не се е случвало, откак свят светува!

— Старата лисица прати младежа за зелен хайвер! — каза Мирски.

— Господи, света Богородице! Ами че аз и сабя нямам! — викна Ковалски.

— Ами на него няма ли да му трябва сабя? — каза Станкевич, като се усмихваше. — Правилно казва пан Оскерко: глупост направи, момчето ми. Ти сигурно имаше и пистолети в кобурите?

— Имах!… — каза Ковалски замаян. Изведнъж той се хвана с две ръце за главата.

— И писмото на княза-господар до коменданта на Бирже! Какво ще правя сега, аз горкият?!… Загинал съм завинаги!… Дано ме куршум в главата…

— Това няма да ти се размине! — каза Мирски сериозно. — И как ще ни караш сега в Бирже?… Какво ще стане, ако кажеш, че ни караш като затворници, а ние, по-старши по чин, заявим, че ти трябва да бъдеш хвърлен в дранголника? На кого, мислиш, ще повярват?… Нима смяташ, че шведският командир ще ни задържи само защото пан Ковалски ще го моли за това?… По-скоро на нас ще повярва и тебе ще тикне в дупката.

— Загинах! Загинах! — стенеше Ковалски.

— Глупости! — каза Володиовски.

— Какво да правим, пане командир? — попита вахмистърът.

— Махай се, по дяволите! — викна Ковалски. — Нима зная какво да правим?… Къде да вървим?… Дано ме гръм убие!

— Карай, карай за Бирже!… Ще видиш — каза Мирски.

— Завивай обратно към Кейдани! — викна Ковалски.

— Ако не те изправят там при стената и не те разстрелят, аз таралеж да стана! — каза Оскерко. — Как ще застанеш пред лицето на хетмана! Тю! Позор те чака и куршум в главата, нищо друго!

— Защото не заслужавам друго! — викна нещастният младеж.

— Глупости, пане Рох! Само ние можем да те спасим — каза Оскерко. — Ти знаеш, че бяхме готови да отидем с хетмана на края на света и да загинем. Имахме повече заслуги и по-висок чин от тебе. Много пъти сме проливали кръвта си за отечеството и винаги сме готови да я пролеем; но хетманът измени на отечеството, предаде тая страна в ръцете на неприятеля, съюзи се с него срещу нашия милостив господар, на когото сме се заклели, че ще бъдем верни. Нима ти мислиш, че на войници като нас е лесно да откажем послушание на началството си, да постъпим противно на дисциплината, да се опълчим срещу собствения си хетман? Но който е днес с хетмана, той е против отечеството! Който е днес с хетмана, той е против величеството! Който е днес с хетмана, той е предател на краля и Жечпосполита!… Затова именно ние хвърлихме жезлите си пред краката на хетмана, така заповядваха добродетелността и чувството за дълг, вярата и честта!… Кой направи това? Нима само аз? Не! И пан Мирски, и пан Станкевич, най-добри войници, най-добродетелни хора!… Кой остана при него? — Негодниците!… А ти защо не тръгнеш по примера на по-добрите, по-умните и по-старшите от тебе. Позор ли искаш да навлечеш върху собственото си име? За предател ли да бъдеш обявен?… Размисли се добре, попитай съвестта си какво трябва да правиш: дали да останеш предател при предателя Радживил или да тръгнеш с нас, които искаме да дадем и последния си дъх на отечеството, последната си капка кръв да пролеем за него… По-добре да ни беше погълнала земята, преди да откажем обедиенция 112 112 Покорство, послушание (лат.). — Бел.прев. на хетмана… Но нека душите ни да не излязат от пъкъла, ако изменим на краля и отечеството заради личните интереси на Радживил!…