Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Той и без това ще ни приеме сърдечно — отвърна Оскерко. — Но съветът да отидем при него е добър и сега никой не ще измисли по-добър.

— Всички ще дадат гласа си за това — добави Станкевич.

— Разбира се! — каза пан Михал. — И така, при витебския воевода! Дано той бъде оня вожд, за когото сме молили Бога.

— Амин! — казаха другите.

И пътуваха някое време в мълчание, докато най-сетне пан Михал започна да се върти на седлото.

— Ами да бяхме така някъде по пътя поначесали шведите? — попита той най-сетне, обърнал очи към другарите си.

— Моят съвет е: ако падне случай, защо не? — отвърна Станкевич. — Радживил сигурно е уверявал шведите, че цяла Литва държи в ръката си и че всички с готовност ще напуснат Ян Казимеж; нека покажем, че това не е вярно.

— Наистина! — каза Мирски. — Ако някакъв отряд излезе на пътя ни, ще минем през коремите им. Съгласен съм също така да не тръгваме срещу самия княз, защото няма да удържим против него. Той е голям военачалник! Но като избягваме боя, струва си да се повъртим няколко дни около Кейдани.

— За да му опустошим имотите ли? — попита Заглоба.

— Не за това! Ами за да съберем повече хора. Моята хоронгва и хоронгвата на пан Станкевич ще дойдат при нас. Но ако са вече разбити, което е възможно, и тогава хората ще прииждат при нас поединично. Не е изключено и шляхтичи да надойдат. Ще отидем при пан Сапеха с по-голяма сила и с нея той по-лесно ще може да започне нещо.

Сметката наистина беше добра и като пръв пример можеха да послужат драгуните на пан Рох, които, с изключение на него самия, без колебание всички преминаха към пан Михал. Такива можеха да се намерят мнозина в редовете на Радживил. При това можеше да се предполага, че първият удар срещу шведите ще предизвика общо въстание в страната.

Затова пан Володиовски реши да тръгне през нощта към Поневеж, да вземе колкото може още лаудански шляхтичи от околностите на Упита и оттам да навлезе в роговските дебри, където смяташе, че ще се подслоняват остатъците от разбитите непокорни хоронгви. Между това той спря на почивка при реката Лавеча, та хората и конете да наберат сили.

Там стояха до нощта и наблюдаваха от гъстия лещак широкия път, по който се нижеха нови и нови групи селяни, побягнали към гората поради очакваното нахлуване на шведите.

Изпращаните на пътя войници докарваха от време на време отделни селяни, за да ги разпитват за шведите, но от тях не можеше да се научи много нещо.

Селяните бяха слисани и всеки поотделно твърдеше, че шведите са много близо, но никой не можеше да даде точни обяснения.

Когато се стъмни напълно, пан Володиовски заповяда на хората си да възседнат конете, но преди да тръгнат, до ушите на всички достигна доста ясен камбанен звън.

— Какво е това? — попита Заглоба. — Да звънят за вечерня е много късно!

Пан Володиовски слуша внимателно някое време.

— Бият тревога! — каза той.

След това тръгна бързо покрай колоната.

— Не знае ли някой кое е това село или градче, откъдето се чува звънът? — питаше той.

— Клевани, пане полковник! — отговори един Гошчевич, — ние караме там поташ 118 118 Продукт от дървена пепел, употребяван за избелване на вълна. — Бел.прев. .

— Чувате ли камбаните?

— Чувам! Това е нещо необикновено!

Пан Михал кимна на тръбача и веднага тихият глас на тръбата прозвуча всред тъмните храсталаци. Хоронгвата тръгна напред.

Очите на всички бяха впити в посоката, откъдето долиташе все по-силен камбанен звън; не гледаха напразно, тъй като скоро на хоризонта блесна червена светлина, която се увеличаваше с всяка минута.

— Пожар! — зашепнаха в редовете. Пан Михал се наведе към Скшетуски.

— Шведи! — каза той.

— Ще ги опитаме! — отвърна пан Ян.

— Учудва ме само това, че палят.

— Или шляхтичът е бил принуден да окаже съпротива, или селяните са се надигнали, ако са им нападнали черквата.

— Ще видим! — каза пан Михал. И отдъхна самодоволно.

Внезапно пан Заглоба се приближи до него.

— Пане Михале!

— Какво има?

— Виждам вече, че ти замириса на шведско месо. Сигурно ще има битка, нали?

— Ако даде Бог! Ако даде Бог!

— А кой ще пази пленника?

— Какъв пленник?

— То се знае, че не аз, ами Ковалски. Виждаш ли, пане Михале. Извънредно важно е той да не избяга. Имай предвид, че хетманът не знае нищо за това, което се случи, и няма да узнае от никого, ако не му съобщи Ковалски. Затова трябва да възложим пазенето му на много сигурни хора, че инак през време на битката може лесно да офейка, па току-виж, че ни изиграл някой номер.