Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Сега затворен между Упита и Рогов, от една страна, и Невяжа, от друга, криволичеше в едно пространство от няколко мили и постоянно избягваше боя, като мореше радживиловските хоронгви и дори ги скубваше по малко — като вълк, преследван от хрътове, който често пъти се промъкне покрай ловците, а когато кучетата се приближават прекалено близко, обърне се и блесне с белите си зъби.

Но когато дойде конницата на Кмичиц, хетманът запуши с нея най-тесните пролуки и сам отиде да следи двете крила на мрежата да се съединят едно с друго.

Това беше при Невяжа.

Полковете на Мелешко, Ганхоф и две конни хоронгви, командвани от самия княз, образуваха нещо като лък, чиято тетива беше реката. Пан Володиовски с полка си беше в средата на лъка. Наистина той имаше пред себе си единствения брод, който водеше през блатистата река, но точно там от другата страна на брода стояха два шотландски полка, двеста радживиловски казаци и шест полски оръдия, насочени така, че дори отделен човек не би успял да мине под огъня им на другата страна.

Тогава лъкът започна да се стяга. Центърът му се командваше от самия хетман.

За щастие на пан Володиовски нощта и бурята с пороен дъжд прекъснаха похода, но пък за обградените вече не оставаше по-голямо пространство от няколко квадратни километра мочурища, обрасли с дребен върбалак, между полупръстена от радживиловските войски и реката, пазена от другата страна от шотландците.

На другия ден, щом утринното развиделяване озари върховете на върбите, полковете тръгнаха напред и вървяха, докато стигнаха чак до реката — и там спряха, онемели от удивление.

Пан Володиовски беше потънал в земята — из върбалака нямаше жива душа.

Самият хетман се смая, а после върху главите на офицерите, които командваха полковете при брода, се изсипаха истински гръмотевици. И отново толкова силен астматичен пристъп обхвана княза, че околните трепереха за живота му. Но гневът преодоля дори астмата. Двамата офицери, на които беше възложено да дебнат при бреговете, трябваше да бъдат разстреляни, но Ганхоф успя да измоли от княза поне най-напред да се проучи по какъв начин дивечът бе успял да избяга от клопката.

Оказа се, че Володиовски се възползвал от тъмнината и дъжда, вкарал цялата хоронгва от върбалака в реката и като плувал или газел по течението й, промъкнал се покрай дясното радживиловско крило, което достигало до коритото. Няколко коне, потънали до корем в калта, сочеха мястото, където Володиовски беше излязъл на десния бряг.

От по-нататъшните следи лесно можеше да се разбере, че тръгнал с всички сили на конете си към Кейдани. От това хетманът веднага разбра, че Володиовски желае да стигне при Хороткевич и Якуб Кмичиц в Подлесието.

Но дали на минаване покрай Кейдани не ще подпали града и няма да се съблазни да ограби замъка?

Силен страх стисна сърцето на княза. По-голямата част от неговата парична наличност и скъпоценности се намираха в Кейдани. Наистина Кмичиц трябваше да обезпечи града с пехотата, но ако не е направил това, незащитеният замък лесно можеше да стане плячка на дръзкия полковник. Защото Радживил не се съмняваше, че на Володиовски няма да му липсва смелост да нападне самата кейданска резиденция. А можеше да не му липсва и време, тъй като се беше измъкнал в началото на нощта и оставил преследвачите си най-малко с шест часа път зад себе си.

Във всеки случай трябваше с най-голяма бързина да се отиде на помощ на Кейдани. Князът остави пехотата и тръгна с цялата конница.

Когато стигна в Кейдани, Радживил не свари Кмичиц, но намери всичко в спокойствие и мнението, което имаше за опитността на младия полковник, стана два пъти по-високо при вида на готовите окопи и поставените на тях полски оръдия. Още същия ден той ги разгледа заедно с Ганхоф, а вечерта му каза:

— Той е направил всичко това по свой почин, без моя заповед, и толкова добре, че тук може да се отбраняваме дори срещу артилерия. Ако тоя човек не си счупи врата на младини, може да отиде много високо.

Имаше и още един човек, при спомена за който хетманът не можеше да се противопостави на особен вид удивление, но това удивление се смесваше с ярост, понеже тоя човек беше пан Михал Володиовски.

— Аз щях да свърша много бързо с бунта — казваше той на Ганхоф, — ако имах двама такива слуги… Кмичиц е може би още по-съобразителен, но няма тоя опит — а оня е възпитан в школата на Йереми зад Днепър.

— Няма ли да заповядате, ваше княжеско височество, да го преследваме? — попита Ганхоф.