Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Пийни, ваша милост, с нас чашка бедна, шляхтишка медовина — каза той най-после, като сочеше стъкленицата и чашите. — Заповядай! Заповядай…

— Ще пия с ваша милост, пане! — каза Кмичиц доста остро.

Пан Довгирд и Худзински започнаха да сумтят, като взеха тоя отговор за презрително отношение към тях, но не искаха още отначало да започнат разправия в приятелския дом, и то с такъв скандалджия, който имаше страшна слава в цялата Жмудж. Все пак това пренебрежение ги дразнеше.

А пан мечникът изпляска с ръце на слугата и му поръча да донесе четвърта чаша, после я напълни, вдигна своята към устата си и каза:

— За твое здраве, ваша милост… Радвам се, че те виждам в моя дом.

— Бих бил искрено доволен, ако беше така!

— Гостът си е гостенин… — отговори пан мечникът с поговорка.

След малко, изглежда, почувствал се като домакин, задължен да поддържа разговора, попита:

— Какво ново в Кейдани? Как е пан хетманът със здравето си?

— Не много добре, пане мечник — отговори Кмичиц, — то и не може да бъде другояче в тия неспокойни времена… Много грижи и неприятности има князът.

— Вярваме! — каза пан Худзински.

Кмичиц го изгледа, а после се обърна отново към мечника и заговори така:

— Князът, въз основа на auxilia, обещана му от негово величество шведския крал, смяташе да тръгне незабавно за Вилно и да отмъсти за още неизстиналите там пепелища. Защото на ваша милост навярно е известно, че днес човек трябва да търси Вилно на мястото на някогашното Вилно, тъй като горя цели седемнайсет дни. Разправят, че между развалините се чернеят само ямите на избите, от които още пуши непрекъснато…

— Нещастие! — каза пан мечникът.

— Разбира се, че е нещастие, което, щом не можа да бъде предотвратено, трябваше да бъде отмъстено, и неприятелската столица да бъде превърната в такива руини. И щяхме да направим това, ако не бяха ония размирници, които се отнесоха подозрително към най-благородните намерения на нашия добродетелен господар, обявиха го за предател и му се противопоставят с оръжие в ръка, вместо да тръгнат заедно с него срещу неприятеля. Поради това няма защо да се чудим, че здравето на княза не е добро, когато той, когото Бог е предназначил за велики дела, вижда, че човешката злоба му готви все по-нови и нови impedimenta 125 125 Пречки (лат.). — Бел.прев. , и поради това цялата акция може да се провали. Най-добрите приятели на княза излъгаха очакванията му, тия, на които разчиташе най-много, го напуснаха или преминаха към враговете му.

— Така стана! — каза пан мечникът сериозно.

— И това е голямата му болка — отвърна Кмичиц. — Аз сам чух от княза, когато казваше: „Зная, че и благородните ме осъждат, но защо не дойдат в Кейдани, защо не ми кажат в очите какво имат против мене и не искат да чуят моите основания?“

— Кого има на ум князът? — попита пан мечникът.

— На първо място ваша милост, пане благодетелю; князът уважава особено много ваша милост, а подозира, че спадаш към неговите неприятели…

Пан мечникът започна да глади бързо косата си, най-сетне, като видя, че разговорът взема нежелана насока, плесна с ръце.

На вратата се показа слуга.

— Не виждаш ли, че се стъмнява?… Светлина! — викна пан мечникът.

— Бог вижда — продължаваше Кмичиц, — че и аз самият имах желание да ви предложа услугите си, но същевременно дойдох и със заповед от страна на княза, който сам би дошъл в Билевиче, ако времето беше удобно…

— Моята къща е много скромна! — каза мечникът.

— Не говори това, ваша милост, защото е обикновено нещо съседи да се посещават; само че князът няма нито един миг свободен, затова ми каза следното: „Извини ме пред Билевич, че не мога да отида лично при него, но нека той дойде при мене със сродницата си, и то непременно веднага, защото утре или вдругиден не зная къде ще бъда!“ И ето, ваша милост, пристигам с тая покана и се радвам, че двамата със сродницата си сте здрави, понеже, когато пристигнах, видях на вратата панна Александра, само че тя изчезна като дим.

— Вярно — каза мечникът, — аз сам я пратих да види кой е дошъл.

— Чакам отговор, пане мечник! — каза Кмичиц.

В тоя момент слугата внесе светлина и постави свещника върху масата; при блясъка на свещите се виждаше силно смутеното лице на мечника.

— Това е голяма чест за мене — каза той, — но… не мога веднага… Виждаш, ваша милост, че имам гости… Бъди добър да ме извиниш пред негова светлост княза хетман…

— Но това съвсем не пречи, пане мечник, защото тяхна милост сигурно ще отстъпят на княза-господар.