Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Ваша милост панове — рече Заглоба, — ако и сега заповядате да го разстрелят, кълна се в Бога, че ще зарежа компанията ви и няма да искам да ви зная…

— Дума да не става за разстрел — отговори Володиовски.

— Ах! — каза Скшетуски, като се хвана с две ръце за главата. — Какво щастие, че ти, отче, още там си прочел писмото, преди да се върнеш при нас…

— Тебе, ваша милост, трябва да са те хранили със скорци през детските години! — възкликна Мирски.

— А! Какво? — викна Заглоба. — Всеки друг най-напред би се върнал да прочете писмото с вас, а през това време на оня щяха да му светят маслото. Но мене, щом ми донесоха хартията, намерена у него, веднага нещо ме бодна, нали от рождение съм любопитен към всичко. А там двамина вървяха напред с фенери и вече бяха на ливадата. Тогава им казвам: „Я ми посветете да видя какво е писано тук…“ И започнах да чета… И казвам ви, ваша милост панове, че чак ми притъмня, сякаш някой ме удари с пестник по плешивата чутура. „За Бога! — казвам. — Пане рицарю, ти защо не показа това писмо?!“ А той: „Защото такава ми беше волята!“ Такава корава глава дори в смъртния си час. Но аз като го грабнах, като почнах да го прегръщам… „Благодетелю — казвам, — ако не си бил ти, враните вече да са ни изкълвали!“ Тогава заповядах да го подкарат назад и го доведат тук, а аз насмалко не изкарах душата на коня, за да ви съобщя миг по-скоро какво се е случило… Уф!…

— Странен човек! Изглежда, че в него има толкова добро, колкото и зло — каза Станислав Скшетуски. — Ако такива хора не искаха…

Но преди да свърши, вратата се отвори и войниците вкараха Кмичиц.

— Свободен си, пане рицарю — каза веднага Володиовски, — и докато сме живи, никой от нас няма да вдигне ръка срещу тебе. Какъв отчаян човек си ти, та не показа веднага това писмо? Нямаше да те безпокоим.

После се обърна към войниците:

— Оттеглете се и всички да се качат на конете!

Войниците излязоха и пан Анджей остана сам насред стаята. Лицето му беше спокойно, но мрачно и той гледаше гордо офицерите, които стояха пред него.

— Свободен си! — повтори Володиовски. — Отивай, където искаш, дори при Радживил, макар че ни боли, като виждаме рицар от благородна кръв да помага на предател против отечеството.

— Тогава помисли добре, ваша милост — каза Кмичиц, — защото предупреждавам, че ще отида не другаде, а именно при Радживил!

— Присъедини се към нас, дано гръм удари тоя кейдански тиранин! — извика Заглоба. — Ще ни бъдеш приятел и най-мил другар, а майката родина ще ти прости провиненията към нея!

— Изключено е! — каза Кмичиц енергично. — Бог ще реши кой служи по-добре на отечеството: дали вие, като започвате гражданска война на своя глава, или аз, като служа на господар, който единствен може да спаси тая нещастна Жечпосполита. Вие вървете по своя път, а аз ще тръгна по своя! Не е време да ви убеждавам и няма полза от това, обаче от дъното на душата си ви казвам: вие погубвате отечеството, вие заставате срещу неговото спасение. Не ще ви нарека предатели, понеже зная, че вашите пориви са благородни, но ето как стои работата: отечеството затъва, Радживил му протяга ръка, а вие бодете тая ръка с мечовете си и в заслепението си обявявате за предатели него и всички ония, които застават на негова страна.

— Бога ми — рече Заглоба, — ако не бях видял колко смело отиваше ваша милост към смъртта, щях да помисля, че страхът те е умопобъркал. На кого си дал ти клетва? На Радживил или на Ян Казимеж? На Швеция или на Жечпосполита? Умопобъркал си се, ваша милост.

— Знаех, че няма никаква полза да ви убеждавам!… Останете със здраве!

— Я почакай още малко — рече Заглоба, — защото става дума за нещо важно. Кажи ми, обеща ли ти Радживил да не ни погубва, когато си го молил за това в Кейдани?

— Обеща ми! — каза Кмичиц. — Вие щяхте да останете през време на войната в Бирже.

— Тогава опознай твоя Радживил, който изменя не само на отечеството, не само на краля, но и на собствените си слуги. Ето и едно негово писмо до коменданта на Бирже, което аз намерих у офицера, командир на конвоя. Чети!

При тия думи пан Заглоба подаде хетманското писмо на Кмичиц. Той го взе в ръце и започна да плъзга поглед по него, а едновременно с четенето в лицето му нахлуваше кръв и все по-силна червенина от срам за своя вожд обливаше челото му. Внезапно той смачка писмото в ръка и го хвърли на земята.

— Останете със здраве! — каза той. — По-добре да бях загинал от ръцете ви!

И излезе от стаята.