Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Какво ново? — попита мустакатият.

— Свести се вече! — отговори Кмичиц.

— Хм! Но всеки ден може да не се свести. Лоша ни е работата, пане полковник, защото, като умре князът, делата му ще се струпат върху нас. Цялата ми надежда е във Володиовски, че ще пази старите си другари, затова да ти кажа, ваша милост (тук Харламп сниши гласа си), доволен съм, че той се измъкна.

— Толкова тясно ли му беше тук?

— Какво ти тясно! Представи си, ваша милост, че в елшака, където го обградихме, имаше вълци и не успяха да избягат, а той се измъкна. Дявол да го вземе. Кой знае дали не ще дойде време да му целуваме ръка, защото тук, около нас, е някак лошо. Шляхтата се отказва масово от нашия княз и всички приказват, че предпочитат истинския неприятел, шведа, татарина дори, отколкото ренегатът. Ето, това е! А тук князът-господар непрекъснато заповядва да се ловят и затварят нови и нови граждани, което — между нас казано — е противно на закона и свободите. Днес докараха рошенския мечник!…

— О? Докараха го тук?

— Да, разбира се, и със сродницата си. Девойка като бадем! Мога да те поздравя, ваша милост!

— Къде ги настаниха?

— В дясното крило. Хубави стаи им дадоха, не могат да се оплачат освен от това, че пред вратите им има стража. А кога ще е сватбата, пане полковник?

— Още оркестър не е поръчан за тая сватба. Бъди здрав, ваша милост! — каза Кмичиц.

След като се сбогува с Харламп, Кмичиц тръгна за квартирата си. Безсънната нощ, бурните събития през нея и последната случка с княза го бяха толкова уморили, че той едва се държеше на крака. А при това, както всяко докосване предизвиква болка в тялото на отрудения и бития, така и душата му беше оболяла. Обикновеният въпрос на Харламп: „Кога ще е сватбата?“ — го убоде болезнено, защото веднага пред очите му се яви като живо леденото лице на Оленка и устата й, стисната тогава, когато мълчанието й потвърждаваше смъртната присъда срещу него. Не е важно дали молбата й би могла да го спаси, дали пан Володиовски би се съобразил с нея! Цялата мъка и болка, които Кмичиц чувстваше сега, се състояха в това, че тя не изрече тая молба. А пък на два пъти по-рано не се бе поколебала да го спасява. Нима такава пропаст съществуваше вече между тях, нима чак толкова бе угаснала в сърцето й не любовта, а обикновената благосклонност, която човек може да има дори към чуждия, обикновената милост, която трябва да имаме към всекиго? Колкото повече мислеше Кмичиц върху това, толкова по-жестока му се струваше Оленка, толкова по-голямо недоволство изпитваше към нея, толкова по-дълбока обида. Какво толкова съм сторил — питаше се той, — та да ме презира като прокълнат от църквата? Дори и да е зле, че служа при Радживил, все пак аз се чувствам невинен, защото с ръка на сърцето мога да кажа, че служа не за повишение, не за печалби, не за хляб, а само понеже виждам в това полза за отечеството — тогава за какво бях заклеймен без съд?…

— Добре, добре! Нека бъде така! Не ще отида да се оправдавам за провинения, които не съм извършил, нито ще моля за милост! — повтаряше си той за хиляден път.

И все пак болката не преставаше, засилваше се все повече. Когато се върна в стаите си, пан Анджей се хвърли на леглото и се опита да заспи, но въпреки цялата си умора не можа. След малко стана и започна да се разхожда из стаята. От време на време слагаше ръце върху челото си и си казваше на глас:

— Не може да бъде другояче, но сърцето на това момиче е упорито!

И отново:

— Не съм очаквал от тебе такова нещо, панно… Бог да ти плати за това!

В такива размисли минаваха един след друг часовете, накрай той се измори съвсем и задряма, седнал на леглото, но преди да заспи, го събуди един придворен на княза, пан Шкилондж, и го повика при хетмана.

Радживил се чувстваше вече по-добре и дишаше по-свободно, но върху оловеното му лице се отразяваше голяма отпадналост. Той седеше в дълбоко кресло, тапицирано с кожа, а при него имаше лекар, когото отпрати веднага щом влезе Кмичиц.

— Бях вече с единия крак на оня свят, и то по твоя вина! — каза той на пан Анджей.

— Ваше височество княже, вината не е моя; аз казах, каквото мислех.

— Нека това не се повтаря повече. Поне ти не добавяй тежест към бремето, което нося, и знай, че каквото простих на тебе, на другиго не бих простил.

Кмичиц мълчеше.

— Ако заповядах — каза князът след малко — да бъдат екзекутирани в Бирже ония хора, на които простих в Кейдани по твоя молба, то не е, защото исках да те измамя, а за да ти спестя болката. Съгласих се привидно, понеже имам слабост към тебе… А тяхната смърт беше необходима. Та нима аз съм палач, нима ти мислиш, че проливам кръв, за да насладя очите си с червена багра?… Когато поживееш по-дълго, ще разбереш, че щом някой иска да постигне нещо на тоя свят, той не бива да прощава нито своята, нито чуждата слабост. Не може по-големи работи да се жертват за по-малки. Тия хора трябваше да загинат тук, в Кейдани, защото гледай какво стана поради твоето застъпничество: разпали се съпротивата в страната, започна вътрешна междуособица, приятелството с шведите е разклатено, лош пример е даден на другите и поради него бунтът се разширява като епидемия. Не само това: по-късно аз лично трябваше да предприема поход срещу тях и да се изложа пред цялата войска, ти за малко не загина от ръцете им, а сега ще отидат в Подлесието и ще станат водачи на бунта. Гледай и се учи! Ако бяха загинали в Кейдани, всичко това нямаше да стане. Но ти, когато се застъпваше за тях, мислеше само за своите чувства, а аз ги изпратих на смърт в Бирже, понеже имам опит, понеже виждам по-далече, понеже от практиката зная, че който при тичане се препъне дори о малко камъче, той ще падне лесно, а падне ли, може да не стане вече, и то толкова по-сигурно, колкото по-бързо е тичал преди това… Да пази Бог, колко зло нанесоха тия хора!