Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Тя разбра и това, че ако Кмичиц служеше на Радживил, служеше с пълно доверие към него — следователно обвиняването му в умишлено предателство беше голяма неправда! И все пак тя първа му причини тая неправда, не му спести нито обидите, нито презрението — не искаше да му прости дори пред смъртта!

„Възнагради го за неправдата — казваше сърцето й, — между вас всичко е свършено, но ти трябва да му признаеш, че си го осъждала несправедливо. Длъжна си да направиш това и за себе си…“

Но в тая девойка също имаше много гордост, а може би дори и малко упорство; затова веднага й дойде на ум, че тоя рицар навярно вече не държи за такова удовлетворение, и на лицето й чак бликнаха румени петна.

„Щом не държи, да мине и без него!“ — каза тя в себе си.

Въпреки това съвестта продължаваше да й говори, че независимо дали онеправданият държи или не държи за удовлетворение, тя трябва да го възнагради; но, от друга страна, и гордостта непрекъснато й привеждаше нови аргументи:

„А ако той не пожелае да слуша — което е възможно, — напразно само ще набереш срам. И второ: виновен или не, дали умишлено прави това или поради заслепеност, все пак той е с предателите, с неприятелите на отечеството и им помага да го погубят. Все едно е за отечеството дали му липсва разум или честност. Бог може да го оправдае, хората трябва и са длъжни да го осъдят и ще му остане името на предател. Така е! Макар и да е невинен, нима не е правилно да бъде презиран такъв човек, който няма дори толкова разум, че да различи злото от доброто, престъплението от добродетелта?…“

Тук гняв овладя девойката и бузите й почнаха да горят.

„Ще замълча! — каза си тя. — Нека страда, заслужил го е. Докато не видя разкаяние, имам право да го осъждам…“

След тия мисли тя обърна поглед към Кмичиц, сякаш искаше да се убеди дали вече не вижда разкаяние по лицето му. Тогава именно настъпи срещата на погледите им, след която така се засрамиха двамата.

Оленка може би не видя разкаяние в лицето на рицаря, но видя болка и силна умора; съзря, че това лице беше побледняло като след болест; и я обзе дълбока жалост, сълзите и почнаха да пълнят очите и тя се наведе още повече над масата, за да не издаде вълнението си.

В това време пиршеството постепенно се оживяваше.

Отначало всички явно бяха под тежко впечатление, но заедно с изпитите чаши растеше и настроението на пируващите. Гълчавата се засилваше.

Накрай князът стана.

— Ваша милост панове, моля за думата.

— Господарят княз иска да говори!… Господарят княз иска да говори! — викаха от всички страни.

— Първия тост вдигам за здравето на негово величество шведския крал, който ни дава помощ срещу неприятелите и като владее засега тая страна, няма да я отстъпи, преди да въдвори спокойствие. Станете, ваша милост панове, защото за здраве се пие на крака.

Пируващите станаха, освен жените, и напълниха чаши, но без възгласи, без ентусиазъм. Пан Шчанецки от Далнов мърмореше нещо на съседите си, а те хапеха мустаци, за да не се разсмеят; явно, че той се подиграваше с шведския крал.

Едва когато князът вдигна втора наздравица за „скъпите гости“, благосклонни към Кейдани, които са дошли дори от далечни места, за да декларират доверието си към намеренията на стопанина — отговори му гръмък възглас:

— Благодарим! От сърце благодарим!

— За здравето на господаря княз!

— За нашия литовски Хектор!

— Да живее! Да живее князът хетман, нашият воевода!

Изведнъж пан Южиц, вече малко пиян, викна с цяло гърло:

— Да живее Януш Първи, великият литовски княз! Радживил се изчерви цял като девойка, която сватосват, но забеляза, че събраните мълчат глухо и го гледат смаяни, та рече:

— И това е във вашите ръце, но твърде рано ми го пожелаваш, ваша милост пане Южиц, твърде рано!

— Да живее Януш Първи, великият литовски княз! — повтори пан Южиц с упоритостта на пиян.

Пан Шчанецки стана на свой ред и вдигна чаша.

— Точно така! — каза той хладнокръвно. — Велик литовски княз, полски крал и немски император!

Отново настана миг мълчание — изведнъж пируващите избухнаха в общ смях. Очите им изскочиха навън, мустаците се движеха върху зачервените лица, а смехът разтърсваше телата, отекваше в сводовете на залата и трая дълго, но както избухна изведнъж, така изведнъж и секна по всички уста при вида на хетманското лице, което променяше цвета си като дъга.

Радживил обаче овладя страхотния гняв, който стисна гърдите му, и каза:

— Без шеги, пане Шчанецки!