Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Шляхтичът изду уста и без никак да се смути, отговори:

— И то трон с избор, а и ние не можем да желаем прекалено много за ваше княжеско височество. Ако като шляхтич ваше княжеско височество можеш да станеш полски крал, като княз на Немския райх можеш да бъдеш издигнат и до императорско достойнство. Ти си еднакво далече или близо и до едното, и до другото, а който не ти желае това, нека стане, веднага ще го вдигнем на сабите си.

Сега той се обърна към пируващите:

— Нека стане оня, който не пожелава немската императорска корона на вилненския воевода!

Разбира се, никой не стана. А и не се смееха вече, тъй като в гласа на пан Шчанецки имаше толкова дръзка острота, че всички бяха овладени от неволна тревога какво ще стане сега…

Но не стана нищо, само настроението за пируване се развали. Напразно дворцовата прислуга пълнеше непрекъснато чашите. Виното не можеше да разпръсне мрачните мисли в главите на пируващите, нито нарастващото безпокойство. Радживил също така с мъка прикриваше гнева си, защото чувстваше, че поради тостовете на пан Шчанецки той се беше смалил в очите на събраната шляхта и че, умишлено или без да желае, тоя шляхтич беше внушил на събраната шляхта убеждението, че вилненският воевода е толкова далече от трона на велик княз, колкото от немската корона. Всичко се обърна в шега, в присмех — а пък пирът беше уреден в значителна степен именно за да привикнат умовете с бъдещото радживиловско владичество. Нещо повече, Радживил се безпокоеше да не би такова осмешаване на надеждите му да подейства зле и на посветените в работата офицери. И наистина върху лицата им се рисуваше дълбока умърлушеност.

Ганхоф пълнеше чаша след чаша и избягваше погледа на княза, а Кмичиц не пиеше, но гледаше в масата пред себе си със сбръчкани вежди, сякаш размишляваше върху нещо или водеше вътрешна борба. Радживил затрепера при мисълта, че всеки момент в тоя ум може да блесне светлина и да извади правдата от мрака, а тогава този офицер, който представя единствената връзка на остатъците от полските хоронгви с радживиловската кауза, ще разкъса това звено дори ако заедно с него ще трябва да изтръгне и сърцето от гърдите си.

Кмичиц прекалено много вече тежеше на Радживил и ако не беше това странно значение, което му придаде съвпадението на обстоятелствата, той отдавна щеше да стане жертва на собствената си дързост и хетманския гняв. Но князът се лъжеше, като го подозираше в тоя момент във враждебни мисли към делото, тъй като пан Анджей беше цял зает с Оленка и с онова дълбоко раздвоение, което ги делеше един от друг.

Навремени му се струваше, че обича повече от целия свят тая девойка, която седи до него, после чувстваше такава омраза към нея, че би убил, ако можеше, нея, но заедно с нея и себе си.

Животът му се беше толкова объркал, че за тая проста натура беше станал прекалено труден. И той чувстваше онова, което чувства дивият звяр, омотан от мрежа, от която не може да се измъкне.

Неспокойното и мрачно настроение на цялото пиршество го дразнеше до крайна степен. Беше му просто непоносимо.

А пирът ставаше все по-унил с всяка измината минута. На гостите се струваше, че пируват под покрив от олово, който се подпира на главите им.

В това време нов гост влезе в залата. Като го видя, князът викна:

— Пан Суханец, от братовчеда Богуслав! Навярно с писма?

Новопристигналият се поклони ниско.

— Тъй вярно, ваша светлост княже!… Пристигам направо от Подлесието.

— Дай писмата, ваша милост, а сам сядай на масата. Техни милости ще ми простят, че няма да отложа четенето, макар да седим на пир, тъй като може би има новини, които бих искал да споделя с ваша милост панове. Пане маршал, моля, погрижете се за милия пратеник.

След тия думи князът взе от ръцете на пан Суханец пакета с писма и започна бързо да троши печата на първото от тях.

Насъбраните впиха любопитни очи в лицето му и от него се мъчеха да отгатнат съдържанието на писмото. Първото обаче изглежда, че не съобщаваше нищо хубаво, защото лицето на княза стана червено, а очите му заблестяха от див гняв.

— Братя панове — каза хетманът, — княз Богуслав ми съобщава, че тия, които предпочетоха да се конфедерират, вместо да тръгнат срещу неприятеля при Вилно, сега опустошават земите ми в Подлесието. По-лесно е да се воюва с жените по селата!… Достойни рицари!… Дума да не става!… Но нищо! Няма да избегнат наградата си!…

След това взе второ писмо, но щом само хвърли поглед върху него, лицето му светна от усмивка на тържество и радост.