Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Когато друг път пан Сапеха говореше така, случваше се само пан Заглоба да се осмели да мърмори под нос, всички други седяха тихо. Така седяха и сега, но щом лицето на хетмана се развесели отново, развеселиха се и другите. Чашите, които следваха една след друга, засилваха веселото настроение и целият град гърмя до сутринта, та чак стените на къщите трепереха из основи, а димът от салютите ги закри цели, сякаш след битка.

На другия ден сутринта пан Сапеха изпрати Ануша в Гродно с пан Котчиц. В Гродно, откъдето Ховански се беше оттеглил вече отдавна, се намираше семейството на воеводата.

Горката Ануша, чиято главица прекрасният Бабинич беше малко позавъртял, сега се сбогуваше много нежно с него, но той се държеше твърдо и едва при самото й тръгване каза:

— Да нямаше едно дяволче, което седи в сърцето ми като трън, сигурно бих се влюбил до смърт във ваша милост.

Ануша помисли в себе си, че няма треска, която да не може с търпение да се изчопли с игла, но понеже се страхуваше малко от Бабинич, не му каза нищо, само въздъхна тихо и си замина.

Войската на Сапеха станува в Бяла още една седмица след заминаването на Ануша с Котчиц. Кмичиц, изпратен с татарите в близкото Рокитно, също така почиваше, защото конете трябваше да се поохранят след дългото пътуване. В Бяла пристигна и нейният наследствен владетел, князът крайчи Михал Казимеж Радживил, могъщ господар от нешвежската линия на Радживиловци, за която се казваше, че само от рода Кишки наследила седемдесет града и четиристотин села. Той с нищо не приличаше на роднините си от Бирже. Може би не беше по-малко амбициозен от тях, но различен по вяра, ревностен патриот и привърженик на законния крал, той се присъедини с цялата си душа към тишовецката конфедерация и я подпомагаше с всички сили. Наистина през последната война с хиперборейците неговите имения бяха силно пострадали, но той все пак още стоеше начело на значителна войска и докара голяма помощ на хетмана.

Върху военните везни обаче можеше да натежи не толкова броят на войниците му, колкото фактът, че тук Радживил се изправяше срещу Радживил; защото по тоя начин се отнемаха последните оправдания на Богуслав, че действа законно, и постъпките му придобиваха явен характер на нашествие и предателство.

Затова пан Сапеха с радост видя в стана си княза крайчи. Сега вече той беше сигурен, че ще победи Богуслав, защото и по сила го превишаваше извънредно много. Но по свой обичай обмисляше плановете бавно, колебаеше се, обсъждаше и викаше офицерите на съвещания.

В тия съвещания участваше и пан Кмичиц. Той така беше намразил името Радживил, че когато видя за първи път княз Михал, затрепера от ужас и гняв, но Михал умееше да печели хората със самото си лице, чиято хубост се придружаваше и от миловидност, при това големите му качества, тежките дни, които беше преживял неотдавна, когато отбраняваше страната от Золтаренко и Сребрени, истинската обич към отечеството и краля — всичко това го правеше един от най-благородните рицари на своето време. Самото му присъствие в стана на Сапеха, съперника на радживиловския дом, свидетелстваше колко далече отива младият княз в пожертването на личните си работи в полза на обществения интерес. Който го познаваше, той трябваше да го обикне. На това чувство въпреки първата си антипатия не можа да се противопостави и избухливият пан Анджей.

Окончателно обаче князът спечели сърцето му със своите съвети.

Защото той съветваше да не се губи време и не само да се тръгне срещу Богуслав, но да не се влиза в никакви преговори с него, а да бъде ударен веднага, без да му се даде възможност да превземе замъци, без да му се даде да отдъхне, да почива, да се воюва по неговия собствен начин. В такова решение князът виждаше бърза и сигурна победа.

— Не е възможно Карл Густав също да не тръгне, ето защо трябва час по-скоро да имаме развързани ръце, та да отидем на помощ на Чарнецки.

На същото мнение беше и Кмичиц, който вече трети ден трябваше да обуздава старите си слабости към своеволничене, за да не тръгне напред без заповед.

Но Сапеха обичаше да действа със сигурност, страхуваше се от всяка необмислена крачка, та реши да чака по-точни сведения.

Хетманът също имаше своите основания. Оповестената експедиция на Богуслав в Подлесието можеше да бъде само коварство и военна игра. Тя би могла да бъде привиден поход, предприет начело на незначителни сили с цел да не допусне да се съединят войските на Сапеха с коронните. Тогава Богуслав ще отбягва Сапеха, никъде не ще приема битка, ще протака, а в това време Карл Густав с електора ще нападнат Чарнецки, ще го смажат с превъзхождащите си сили, ще тръгнат срещу самия крал и ще задушат делото на започналата се отбрана, родило се от великолепния пример на Ченстохова.