Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Богуслав продължаваше да се оттегля. По пътя непрекъснато попадаха на следи от него, на изгорени тук-таме села, на човешки трупове, които висяха по дърветата. Дребната местна шляхта прииждаше непрекъснато в стана на Сапеха със съобщения, но истината както винаги се губеше в противоречивите показания. Един видял само една хоронгва и се кълнеше, че князът няма повече войска; друг бе видял две, трети — три, четвърти — грамадна войска, която през време на поход заемала цяла миля. С една дума, това бяха бабини деветини, каквито обикновено разказват хора, които не разбират от войска и от военна професия.

Тук-таме бяха видели и татари, но тъкмо за тях вестите изглеждаха най-невероятни; защото се разказваше, че били видени да вървят не зад, а пред войските на княза. Пан Сапеха пъхтеше гневно, когато някой споменеше Бабинич пред него, и казваше на Оскерко:

— Прехвалихте го. В лош час отпратих Володиовски, ако той беше тук, отдавна щях да имам толкова пленници, колкото бих поискал, а този е развейпрах или нещо по-лошо… Кой го знае, може и наистина да се е присъединил към Богуслав и се движи като негова предна стража!

Оскерко сам не знаеше какво да мисли. А ето че измина още една седмица: войската стигна до Бялисток. Беше по пладне.

Два часа по-късно предните стражи съобщиха, че се приближава някаква част.

— Може би това е Бабинич! — възкликна хетманът. — Ще му чета конско евангелие!

Но това не беше самият Бабинич. Из войската обаче настана такова движение след пристигането на тоя отряд, че пан Сапеха излезе да види какво става.

В това време тичаха войници от разните хоронгви и викаха:

— От Бабинич! Пленници! Цял куп!… Сума хора наловил!

И наистина хетманът видя няколко десетки конници на отслабнали и оскрежени коне. Те обграждаха близо триста души с вързани ръце, като ги биеха с камшици от сурова кожа. Пленниците представяха жалостна гледка. Те бяха по-скоро човешки сенки, а не хора. Окъсани, полуголи, измършавели така, че костите им стърчаха през кожата, окървавени, вървяха полуживи, равнодушни към всичко, дори към плющенето на камшика, който разкъсваше кожата им, и към дивите татарски крясъци.

— Какви са тия хора? — попита хетманът.

— Войници на Богуслав! — отговори един от доброволците на Кмичиц, който караше пленниците заедно с татарите.

— А вие откъде ги събрахте толкова?

— Близо още толкова ни паднаха по пътя от умора.

По едно време се приближи възрастен татарин, навярно техен вахмистър, и като се поклони, предаде на пан Сапеха писмо от Кмичиц.

Хетманът веднага счупи печата и започна да чете на глас:

— „Светлейши пане хетмане!

Ако не изпращах досега нито съобщения, нито пленници, то е, защото вървях пред войските на княз Богуслав, а не след тях и исках да наловя по-голяма група…“

Хетманът прекъсна четенето.

— Това е дявол! — каза той. — Вместо да върви подир княза, той се измъкнал пред княза!

— Да го вземат мътните!… — добави пан Оскерко полугласно.

Хетманът четеше:

„Макар това да беше опасна акция, понеже разездите му се движеха на значителна широчина, все пак ликвидирах два, без да оставя никого жив, измъкнах се отпред, което предизвика голямо смущение у княза, понеже веднага започна да предполага, че е обграден и се движи като в примка…“

— Затова е неочакваното му оттегляне! — извика хетманът. — Дявол, жив дявол!

Но четеше с все по-голямо любопитство:

„Князът не разбираше какво е станало, започна да губи ума и дума и изпращаше разезд след разезд, които ние биехме здравата и никой не се връщаше с всичките си хора. А като вървях напред, пленявах хранителните припаси, които му се изпращаха, разкопавах насипите и разрушавах мостовете, така че те можеха да се движат напред с големи усилия, без да спят, без да се хранят, без да са сигурни нито денем, нито нощем. Не можеха да се покажат от стана навън, защото татарите хващаха непредпазливите, а щом станът задремеше, ние почвахме да вием страшно от гъсталаците и те мислеха, че голяма войска настъпва срещу тях, та по цели нощи трябваше да стоят в бойна готовност. Така князът бе доведен до пълно отчаяние и не знаеше какво да предприеме, накъде да тръгне и какво да прави — затова ще трябва да се настъпи бързо срещу него, докато не е минала уплахата му. Войска има шест хиляди души, но около хиляда е загубил. Конете му измират. Райтарите са добри, пехотата не е лоша, обаче с Божия помощ всичко това се топи от ден на ден и стига нашата войска да ги догони, ще се разпръснат веднага. Княжеските карета, част от бюфета му и други ценни неща плених в Бялисток заедно с две оръдия, но всичко по-голямо трябваше да потопя. От непрестанна нервност князът-предател заболя тежко и едва може да се задържи на кон, треската не го напуща и денем, и нощем. Панна Борзобогата е хваната, но той е болен и не може да посегне на честта й. Тия вести и сведенията за неговото отчаяние получих от пленниците, които татарите ми пекоха на огън и които, щом бъдат попечени още веднъж, са готови да повторят истината. Като предоставям покорно службата си на негова светлост хетмана, моля за прошка, ако съм сбъркал нещо. Татарите са добри войници и видят ли голямата плячка, служат великолепно.“