Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

На всичко отгоре самият Богуслав беше наистина болен и при все че грижа никога не се беше задържала за дълго в сърцето на тоя човек, при все че астролозите, на които вярваше сляпо, му бяха предсказали в Прусия, че в тоя поход особата му не е изложена на никаква опасност, все пак амбицията му да бъде вожд много пъти страдаше извънредно силно. Той, чието име като пълководец беше повтаряно с възхищение в Холандия, край Рейн и във Франция, биваше бит всеки ден в тия затънтени гори от невидим неприятел и победен без битка.

А и при това преследване се забелязваше такава необикновена настървеност и настойчивост, която преминаваше обикновената военна мярка, та с вродената си проницателност Богуслав след няколко дни отгатна, че го преследва някакъв неумолим личен враг. Той лесно узна името Бабинич, защото го повтаряше цялата околност, но то му беше чуждо. Въпреки това той искаше да разбере коя е тая личност и по пътя през време на преследването устройваше десетки и стотици засади. Винаги напразно! Бабинич умееше да избягва клопките и нанасяше поражение там, където го очакваха най-малко.

Най-сетне двете войски се съсредоточиха в околностите на Сокулка. Там Богуслав наистина намери подкрепления, командвани от фон Кириц, който преди това не знаеше къде се намира князът, та отиде в Янов. Тук именно щеше да се реши съдбата на Богуславовата експедиция.

Кмичиц затвори плътно всички пътища, които водеха от Янов за Сокулка, Коричин, Кужница и Суховоля. Горите, върбалаците и храсталаците наоколо бяха заети от татарите. Писмо не можеше да премине, никаква кола с хранителни продукти да дойде — ето защо самият Богуслав трябваше да търси битката, преди войската му да изяде и последния яновски сухар.

Но като човек прозорлив и опитен във всякакъв вид интриги, реши най-напред да опита с преговори. Той не знаеше още, че в тия неща пан Сапеха го превъзхожда много и по разум, и по опитност. И така в Сокулка от името на Богуслав пристигна пан Сакович, ошмянски подкоможи и староста, придворен и личен приятел на княза. Той донесе писма и пълномощия да сключи мир.

Тоя пан Сакович, богат човек, който по-късно стигна до сенаторско достойнство, защото стана смоленски воевода и подскарби на Великото княжество, беше по онова време един от най-прочутите рицари в Литва, а се славеше както с храбростта си, така и със своята хубост. Той беше среден на ръст, косата и веждите му черни като гарваново крило, а очите бледосини; те гледаха с удивителна и неизразима дързост, та Богуслав казваше за него, че удря с очите си като с чук. Обличаше се по чуждестранна мода, като дрехите си донасяше от пътуванията, които правеше заедно с Богуслав; говореше на почти всички езици; а в боя се хвърляше, където кипеше най-много, и то толкова безумно, че приятелите му го наричаха „обречения на смърт“.

Но благодарение на грамадната си сила и хладнокръвие винаги излизаше здрав и читав. За него разказваха, че спирал каруца в движение, като я хващал за задните колелета; да пие можеше без мярка. Поглъщаше грамадно количество водка, след което беше толкова трезвен, сякаш нищо не беше взел в уста. С хората студен, горд, свадлив, в ръцете на Богуслав омекваше като восък. Маниерите му бяха изтънчени и умееше да се държи както трябва дори в кралски покои, но заедно с това в душата му имаше нещо диво, което избухваше от време на време като огън.

Той беше по-скоро другар, отколкото слуга на княз Богуслав.

Богуслав, който никога през живота си не беше обичал някого истински, имаше непреодолима слабост към тоя човек. По природа голям скъперник, беше щедър само към Сакович. С влиянието си го беше издигнал до подкоможи и го бе удостоил с ошмянското староство.

След всяка битка първият въпрос на Богуслав беше: „Къде е Сакович и дали не го е сполетяло нещо лошо?“ При съвещанията се осланяше на него и го използваше както във война, така и за преговори, при които смелостта и дори дързостта на ошмянския староста биваше много резултатна.

Сега го изпрати при Сапеха. Но мисията беше трудна: първо, защото старостата можеше да бъде лесно обвинен, че е дошъл само да шпионира и да види Сапеховите войски; второ, защото пратеникът щеше да иска много, а нямаше да предлага нищо.

За щастие пан Сакович не се смущаваше лесно. Той влезе като победител, който иде да диктува условия на победения, и веднага прониза пан Сапеха с бледите си очи.

Като видя тая надменност, пан Сапеха само се усмихна полусъжалително. Всеки човек може много да импонира със смелостта и дързостта си, но на хора от известна категория; а хетманът превишаваше извънредно много пан Сакович.