Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

— Ваша милост, ти си пиян. Как Богуслав е могъл да стигне чак до Дрогичин? Кога ви разби?

— Преди две седмици.

— И е в Дрогичин?

— Негови разезди са там. Той самият остана назад, защото е хванал някакъв конвой, воден от пан Котчиц.

— Панна Борзобогата съпровождаше! — възкликна пан Кмичиц.

И настана мълчание, по-дълго от предишното. Никой не вземаше думата. Толкова внезапните успехи на Богуслав смутиха безкрайно много офицерите. И всички мислеха в себе си, че виновен тук е пан хетманът поради своето протакане, но никой не смееше да заяви това на глас.

А Сапеха чувстваше, че е правил онова, което трябва, и е постъпвал разумно. Затова пръв се отърси от впечатлението, отпрати с жест на ръката двамата хора на Хороткевич, а после каза:

— Всичко това са обикновени военни случки, които не бива да смущават никого. Ваша милост панове, не мислете, че сме вече понесли някакво поражение. Наистина трябва да съжаляваме за ония хоронгви… Но щетата за отечеството би могла да бъде сто пъти по-голяма, ако Богуслав ни отмъкнеше в някое далечно воеводство. Той иде към нас… Като гостоприемни домакини ще излезем насреща му. Тук Сапеха се обърна към полковниците:

— Съгласно моите заповеди всички би трябвало да бъдат готови за поход.

— Готови са — каза Оскерко, — само да се оседлаят конете и да се тръби за тръгване.

— Тръбете още днес. Тръгваме утре в зори… Пан Бабинич ще се спусне напред с татарите и бързо ще ни улови пленник за разпит.

Щом чу това, Кмичиц беше вече зад вратите, а миг по-късно летеше с всички сили към Рокитно.

Пан Сапеха също не се бави повече.

Беше още нощ, когато тръбите се обадиха провлечено, след което конницата и пехотата почнаха да се изсипват на полето; подир тях се проточи със скърцане дълга редица от коли. Първите лъчи на деня се отразиха върху цевите на мускетите и върховете на копията.

И вървяха полк след полк, хоронгва след хоронгва много стегнато. Конницата пееше утринни молитви, а конете пръхтяха бодро при утринната хладина, от което войниците веднага си предсказваха сигурна победа.

Сърцата бяха пълни с надежда, защото рицарите вече знаеха от опит, че пан Сапеха обмисля, клати глава, преценява всяка акция от всички страни, но когато веднъж реши нещо, непременно го изпълнява, а тръгне ли — бие.

В Рокитно леговищата на татарите бяха вече изстинали; те тръгнали още снощи и навярно бяха вече далеко. На пан Сапеха направи впечатление, че по пътя мъчно можеха да разберат нещо за тях, при все че заедно с доброволците отрядът възлизаше на неколкостотин души и не можеше да мине незабелязан.

Всички по-опитни офицери се възхищаваха много на този поход и на пан Бабинич, че умее така да води отряда си.

— Върви като вълк през гъсталака и като вълк ще ухапе — казваха. — Той е майстор по призвание!

А пан Оскерко, за когото се каза, че знаеше кой е Бабинич, говореше на пан Сапеха:

— Не току-така Ховански даваше цена за главата му. Бог ще даде победа на когото пожелае, но едно е сигурно — че на Богуслав скоро ще му опротивее войната с нас.

— Жалко само, че Бабинич сякаш потъна в земята! — отговори хетманът.

И наистина бяха минали три дни без никаква вест от него. Главните сили на Сапеха стигнаха до Дрогичин, преминаха Буг и не намериха неприятел пред себе си. Хетманът почна да се безпокои. Според признанията на петигорците разездите на Богуслав бяха дошли вече именно до Дрогичин, ето защо беше явно, че Богуслав е решил да се оттегля. Но какво означаваше това оттегляне? Дали Богуслав беше узнал за много по-големите сили на Сапеха и не смееше да се мери с тях или пък желаеше да примами хетмана далеч на север, за да улесни нападението на шведския крал срещу Чарнецки и коронните хетмани? Бабинич вече би трябвало да хване пленник и да се обади на хетмана. Показанията на петигорците за Богуславовата войска можеха да бъдат погрешни, затова трябваше да се получат час по-скоро подробни сведения за нея.

Но изминаха още пет дни, а Бабинич мълчеше. Наближаваше пролет. Дните ставаха все по-топли. Снеговете се топяха. Околността се покриваше с вода, под която дремеха тинести блата и нечувано затрудняваха похода. Хетманът беше принуден да остави още в Дрогичин част от оръдията и каруците и да продължи пътя си само с леко оръжие. Оттук големите неудобства и недоволството особено между опълченците. В Бранск попаднаха на такива топежи, че и пехотата не можеше да се движи по-нататък. Хетманът вземаше конете от селяните и дребната шляхта по пътя и настаняваше върху тях мускетарите. Другите пехотинци вземаше леката конница, но бяха отишли вече твърде далече и хетманът разбираше, че му остава само едно: да върви колкото е възможно по-бързо.