Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

— Светлейши пане! — каза Оскерко. — Сега вече ваша светлост навярно по-малко съжалява, че Володиовски не е тук, защото и той не може да се сравни с тоя въплътен дявол.

— Това са изумителни неща! — каза пан Сапеха и се хвана за главата. — Но дали той не лъже?

— Той е амбициозен човек! Той и на княза вилненски воевода казваше истината в очите, без да мисли дали това му е приятно или не. Ето! Същият начин както с Ховански, само че Ховански имаше петнайсет пъти повече войска.

— Ако това е истина, ще трябва да настъпваме час по-скоро — каза Сапеха.

— Докато князът не се опомни.

— Да тръгваме, за Бога! Оня му разкопава насипите, значи ще го настигнем!

В това време пленниците, които татарите държаха накуп пред хетмана, като виждаха пред себе си хетмана, почнаха да стенат, да плачат, да показват своята мизерия и да молят за милост на разни езици. Защото между тях имаше шведи, немци и шотландци от личната охрана на Богуслав. Пан Сапеха ги отне от татарите, заповяда да им дадат да се нахранят и да бъдат разпитани без припичане на огъня.

Показанията потвърдиха истината на думите на Кмичиц. Тогава цялата войска на Сапеха тръгна с голям устрем напред.

Следващият рапорт на Кмичиц дойде от Сокулка и беше кратък:

„За да заблуди нашата войска, князът симулираше поход към Шчучин, за където изпрати разезд. Самият той с главната си сила отиде в Янов и там получи пехотни подкрепления, които му доведе капитан Кириц: осемстотин добри бойци. От нас се виждат огньовете на княжеския стан. В Янов ще почиват една седмица. Пленниците казват, че бил готов да приеме и битка. Треската продължавала да го измъчва.“

След като получи тоя рапорт, пан Сапеха остави колите и оръдията, тръгна с леко натоварена войска за Сокулка и най-сетне двете войски се изправиха една срещу друга. Предвиждаше се, че боят е неизбежен, защото едните не можеха повече да бягат, а другите да ги преследват. В това време те стояха едни срещу други като борци, които след дълга гонитба предстои да се хванат за плещите, поемаха въздух в задъханите си гърла — и почиваха.

Щом видя Кмичиц, пан хетманът го грабна в прегръдките си и каза:

— Вече ти бях сърдит, че толкова дълго не даваше никакъв знак за себе си, но виждам, че си направил повече, отколкото можех да очаквам, и ако даде Бог победа, заслугата ще бъде твоя, а не моя. Ти вървеше като ангел хранител подир Богуслав!

Зловещи светлини блеснаха в очите на Кмичиц.

— Щом съм му ангел хранител, тогава трябва да присъствам и на неговата смърт.

— Бог ще реши това — рече сериозно хетманът, — но ако искаш той да те благослови, преследвай неприятеля на отечеството, а не твоя личен.

Кмичиц се поклони мълчаливо, но не личеше, че прекрасните думи на хетмана са му направили някакво впечатление. Лицето му изразяваше неумолима омраза и беше по-страшно, понеже гонитбата подир Богуслав бе направила да отслабне още повече. По-рано върху това лице се отразяваше само решителност и дръзко лекомислие, сега то беше станало сурово и едновременно настървено. Лесно можеше да се отгатне, че на когото тоя човек е обрекъл отмъщение в душата си, той трябва да се пази, дори ако е Радживил.

И Кмичиц вече си отмъщаваше страхотно. В тая война той имаше наистина грамадни заслуги. Излязъл пред Богуслав, той го заблуди, обърка сметките му, втълпи му, че е обграден, и го принуди да се оттегли. После продължи да върви денем и нощем пред него. Унищожаваше разездите, беше безмилостен към пленниците. В Шемятиче, в Бочки, в Орля и около Белск нападаше целия стан в дълбоката нощ.

Във Войшки, недалече от Заблудов, в чисто радживиловски земи, се втурна като сляп ураган върху самата квартира на княза и Богуслав, който тъкмо беше седнал да обядва, за малко не попадна жив в ръцете му и само благодарение на пан Сакович, ошмянски подкоможи, отърва кожата си. При Бялисток Кмичиц отвлече каретите и сребърните прибори на Богуслав. Той измори, изтощи, обрече на глад войската му. Отборната немска пехота и шведските райтари, които Богуслав беше довел със себе си, се връщаха подобни на скелети, обезумели, ужасени, грохнали от безсъние. Бесният вой на татарите и доброволците на Кмичиц се носеше пред тях, отстрани, отпред, отзад. Едва умореният войник притвореше очи, и трябваше да грабва оръжие. И колкото по-нататък, толкова по-лошо.

Дребната шляхта, която живееше по тия места, се присъединяваше към татарите било от омраза към бирженските Радживилови, било от страх пред Кмичиц, който наказваше жестоко непокорните. И така неговите сили растяха, а Богуславовите се стопяваха.