Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Макар че треската със силен огън измъчваше Богуслав повече от когато и да било, той ръководеше всичко, а понеже мъчно можеше да се задържи на коня, заповяда четири трабанти да го носят в открита носилка. Така той обиколи пътя, брезовите горички и тъкмо се връщаше в Янов, когато му съобщиха, че пристига пратеник до него.

Това беше вече на улицата. Богуслав не можа да познае Кмичиц поради тъмната нощ и защото прекалено предпазливите офицери от предната стража бяха покрили главата на пан Анджей с чувал, на който беше прорязан отвор само за устата.

Князът обаче видя чувала, защото Кмичиц слезе от коня и застана до самия него, та заповяда да го свалят незабавно.

— Тук е вече Янов — каза той — и няма какво да се крие.

След това се обърна в тъмното към пан Анджей.

— От пан Сапеха ли?

— Тъй вярно.

— А какво прави там пан Сакович?

— Пан Оскерко го гощава.

— Защо ми поискахте пропуск, щом имате Сакович? Пан Сапеха е много предпазлив, но нека гледа да не прекали.

— Това не е моя работа! — отвърна Кмичиц.

— Виждам, че пратеникът не е особено разговорлив.

— Донесох писмо, а по моята лична работа ще говоря в квартирата.

— Значи има и лична работа?

— Ще има молба към ваше княжеско височество.

— Ще бъда доволен да не откажа. Сега заповядайте с мене. Яхвай, ваша милост, коня. Бих те поканил в носилката си, но е тясно.

Тръгнаха. Князът в носилката, а Кмичиц до него на кон. И в тъмнината се поглеждаха един друг, без да могат да си видят лицата. След малко въпреки кожуха князът започна да трепере така, та чак тракаше със зъби. Най-сетне каза:

— Налегнала ме е една болест… ако не беше тя… брр!… щях да поставя други условия…

Кмичиц не отговори нищо и само искаше с очи да пробие мрака, всред който главата и лицето на княза се очертаваха с неясни, сиви и белезникави контури. При звука на Богуславовия глас и при вида на неговата фигура всички по-раншни обиди, старата омраза и желанието за мъст, което гореше у него, така се надигнаха в сърцето му, че се превърнаха почти в лудост… Ръката му неволно търсеше меча, който му бе отнет, но в пояса си имаше втъкнат жезъл с желязна глава, полковническия му знак, та дяволът веднага започна да му мъти мозъка и да шепне:

— Викни в ухото му кой си и му разбий черепа на парчета… Нощта е тъмна… ще се измъкнеш… Братята Кемличи са с тебе. Ще унищожиш предателя, ще му платиш за злото… Ще спасиш Оленка, Сорока… Бий! Бий!…

Кмичиц се приближи още повече до носилката и с разтреперана ръка започна да измъква жезъла от пояса си.

— Бий!… — шепнеше дяволът. — Ще заслужиш пред отечеството…

Кмичиц вече измъкна жезъла си го стисна за дръжката, сякаш искаше да я смачка в ръката си.

— Едно, две, три!… — шепнеше дяволът.

Но в тоя момент конят му — дали защото се удари с ноздри в шлема на трабанта, или се уплаши — заби внезапно копита в земята, после се препъна силно. Кмичиц го стегна с юздата. През това време носилката се отдалечи на десетина крачки.

А косата на юнака настръхна.

— Пресвета майко, дръж ми ръката! — шепнеше той през стиснати зъби. — Пресвета майко, спаси ме! Аз съм тук пратеник, идвам от името на хетмана, а искам да убивам като нощен разбойник… Аз съм шляхтич, аз съм твой слуга… Не ме въвеждай в изкушение!

— Какво се бавиш там, ваша милост? — обади се Богуслав с прекъсван от треската глас.

— Идвам вече!

— Чуваш ли, ваша милост… петлите пеят по плетищата… Трябва да бързаме, защото съм болен и се нуждая от почивка.

Кмичиц мушна жезъла в пояса си и продължи да язди до носилката. Но вече не можеше да възстанови спокойствието си. Разбираше, че само хладнокръвието и самообладанието му могат да освободят Сорока; затова предварително си редеше с какви думи да заговори на княза, та да го склони и убеди. И си даваше клетва, че само Сорока ще има на ум, че не ще спомене нищо друго, особено за Оленка.

И чувстваше как в мрака гореща руменина облива лицето му при мисълта, че може би сам князът ще спомене за нея или ще спомене нещо такова, което пан Анджей не ще може нито да издържи, нито да изслуша.

„Дано не докосва това нещо — казваше той в себе си, — дано не го докосва, защото там е и неговата смърт, и моята… Дано бъде милостив към самия себе си, ако не му стига срамът…“

И пан Анджей страдаше страшно; едва поемаше въздух, а гърлото му беше така стиснато, та се страхуваше, че не ще може да изтръгне дума от себе си, когато ще трябва да заговори.

При тоя страхотен гнет той започна да чете молитва.