Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

След малко усети облекчение, успокои се доста и оня сякаш железен обръч, който стискаше гръкляна му, се отпусна.

В това време стигнаха до квартирата на княза. Трабантите сложиха носилката; двама придворни камериери взеха княза под ръка, а той се обърна към Кмичиц и като продължаваше да трака със зъби, каза:

— Моля след мене… Пристъпът на болестта веднага ще мине… Ще можем да си поговорим.

След малко двамата се намериха в отделна стая, в камината на която светеха куп въглени и беше непоносимо горещо. Там нагласиха княз Богуслав на дълъг походен стол, покриха го с кожуси и донесоха светлина. После придворните излязоха, а князът отметна главата си назад, притвори очи и така постоя някое време неподвижен.

Най-сетне каза:

— Ей сега… нека си почина…

Кмичиц го гледаше. Князът не се беше много променил, само треската беше свила лицето му. Напудрен беше както винаги, а бузите му бяха начервени, но тъкмо затова, когато лежеше така със затворени очи и с наведена назад глава, приличаше донякъде на труп или на восъчна фигура.

Пан Анджей стоеше край него при светлината на свещника. Клепачите на княза почнаха да се отварят лениво, внезапно се отвориха съвсем — и сякаш пламък прелетя през лицето му. Но това продължи само миг, след което той отново затвори очи.

— Ако си дух, не се страхувам от тебе — каза той, — но изчезвай!

— Пристигнах с писмо от хетмана — отговори Кмичиц. Богуслав трепна едва забележимо, сякаш искаше да се отърси от някакво привидение; после погледна към Кмичиц и каза:

— Не те ли улучих, ваша милост?

— Не съвсем — отговори пан Анджей мрачно и посочи с пръст белега.

— Това е вече втори път!… — измърмори князът полу на себе си.

А на глас добави:

— Къде е писмото?

— Ето го — отговори Кмичиц и го подаде.

Богуслав го зачете, а когато свърши, странни светлини блеснаха в очите му.

— Добре! — каза той. — Стига протакане!… Утре битка… И съм доволен, понеже утре не ще имам треска.

— И у нас са също доволни — отвърна Кмичиц.

Настана кратко мълчание, през което тия двама неумолими врагове се мереха с очи с някакво страшно любопитство.

Князът пръв подхвана разговора:

— Отгатвам, че ти, ваша милост, така ме нападаше с татарите?…

— Аз…

— А как не се побоя да дойдеш тук?…

Кмичиц не отговори нищо.

— Може би си разчитал на роднинството ни чрез Кишки… Защото ние имаме сметки помежду си… Мога, пане рицарю, да заповядам да ти одерат кожата.

— Можеш, ваше княжеско височество.

— Ти дойде с мой пропуск, вярно… Разбирам сега защо пан Сапеха го е искал… Но ти искаше да посегнеш на живота ми… Там е задържан Сакович; все пак… пан воеводата няма право върху Сакович, а аз имам върху тебе… братовчеде…

— Дойдох с молба при ваше княжеско височество…

— Моля! Можеш да разчиташ, че ще направя всичко за тебе… Каква е тая молба?

— Тук е уловен войник, един от тия, които ми помагаха да отвлека ваше княжеско височество. Аз давах заповедите, той действаше като сляп imstrumentum. Благоволи, ваше княжеско височество, да пуснеш на свобода тоя войник.

— Пане рицарю — каза той, — не мога да разбера дали си по-добър като войник или по-безочлив като супликант 74 74 Покорен молител (от лат.). — Бел.прев. …

— Аз не искам тоя човек даром от ваше княжеско височество.

— А какво ми даваш срещу него?

— Самия себе си.

— Моля, какъв miles praeciosus 75 75 Ценен войник (лат.). — Бел.прев. ?… Щедро плащаш, но внимавай да ти стигне, защото навярно ще искаш и някого другиго да откупиш от мене…

Кмичиц направи крачка напред и побледня толкова страхотно, че князът погледна неволно към вратата и въпреки цялата си смелост промени предмета на разговор:

— Пан Сапеха не ще се съгласи на такова споразумение. Щях да бъда доволен да те имам, но с княжеската си дума гарантирах твоята безопасност.

— По тоя войник ще пиша на пан хетмана, че съм останал доброволно.

— А той ще поиска да те изпратя въпреки твоята воля. Твърде значителни услуги си му оказал… И Сакович няма да ми пусне, а аз ценя Сакович повече от тебе…

— Тогава освободи и така тоя войник, ваше княжеско височество, а аз давам честна дума, че ще се явя, където заповядаш.

— Утре може да загина. Нямам никаква полза от споразумения за вдругиден…

— Умолявам ваше княжеско височество! За тоя човек аз…

— Какво ти?

— Отказах се от отмъщение.

— Виж какво, пане Кмичиц, много пъти съм ходил на лов за мечки с копие не по принуда, а просто по желание. Обичам, когато ме заплашва някаква опасност, понеже тогава животът ми е по-малко досаден. Затова и оставям твоето отмъщение като забава за себе си, но трябва да ти призная, че ти си от ония мечки, които сами търсят ловеца.