Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Войниците бяха строени в квадрат, в средата имаше малка площадка, където стояха само двама пехотинци, които държаха коне със сбруи, и петнайсетина души с факли.

При тяхната светлина пан Анджей видя току-що заострен кол, сложен хоризонтално и прикрепен с тъпия си край към едно дебело дърво.

Неволно тръпки пронизаха Кмичиц.

„Това е за мене — помисли той, — ще заповяда да ме набият на кол с конете… За отмъщението си жертва Сакович!“

Но той се лъжеше, колът беше предназначен преди всичко за Сорока.

При трепетливите пламъчета пан Анджей съзря самия Сорока; старият войник седеше на пейка до самото дърво без шапка и с вързани ръце, пазен от четирима войници. Някакъв човек, облечен с късо кожухче без ръкави, му поднасяше в този момент водка в плоско канче, която Сорока пиеше доста жадно. След като я изпи, плю, а понеже в тоя именно момент поставиха Кмичиц между два коня в първия ред, войникът го видя, скочи от пейката и застана мирно като на военен парад.

Двамата се гледаха известно време. Лицето на Сорока беше доста спокойно и примирено, само си движеше челюстите, като че ли дъвчеше нещо.

— Сорока… — изстена най-сетне Кмичиц.

— На вашите заповеди! — отговори войникът.

И отново настана мълчание. Какво можеха да си кажат в такъв момент! Внезапно палачът, който преди това даде водка на Сорока, се приближи към него.

— Е, старо — каза той, — време е за тебе.

— Ами набивай!

— Не бой се.

Сорока не се страхуваше, но когато усети на себе си ръката на палача, започна да диша бързо и шумно, най-сетне каза:

— Още водка…

— Няма!

Внезапно един от войниците излезе от строя и подаде манерка.

— Има. Дайте му!

— В строя! — изкомандва Гловбич.

Но човекът с кожухчето наведе манерката към устата на Сорока, а той пи жадно и като се напи, въздъхна дълбоко.

— Ето! — каза той. — Това е войнишката съдба, след трийсет години служба… Е, хайде, щом е време!

Приближи се втори палач и почна да го съблича. Настана миг тишина.

Факлите трепереха в ръцете на хората, които ги държаха. На всички им стана страшно.

Изведнъж между рицарите, които обграждаха площадката, се зашушука и шушукането ставаше все по-високо. Войникът не е палач. Той убива, но не обича да гледа мъчения.

— Млъкни там! — викна Гловбич.

Шушукането се превърна във висока глъчка, след която се чуваха отделни думи: „дяволи!“, „гръм!“, „поганска служба!“…

Внезапно Кмичиц викна така, като че ли него набиваха на кол:

— Стой!

Палачите се спряха неволно. Всички очи се обърнаха към Кмичиц.

— Войници! — викна пан Анджей. — Княз Богуслав е предател срещу краля и Жечпосполита! Вие сте обградени и утре ще бъдете избити до крак. Служите на предател! Служите срещу отечеството! Но който напусне тая служба, който изостави предателя, той ще бъде простен от краля, ще бъде простен от хетмана!… Избирайте! Смърт и позор или награда утре! Ще ви изплатя възнаграждението и по дукат на глава, по два на глава!… Избирайте! Не е достойно за вас, добри войници, да служите на предателя! Да живее кралят! Да живее великият литовски хетман!

Глъчката премина във врява. Редиците се разстроиха.

Двайсетина гласа викнаха:

— Да живее кралят!

— Доста сме служили!

— Смърт на предателя!

— Стой! Стой! — крещяха други гласове.

— Утре ще умрете в позор! — ревеше Кмичиц.

— Татарите са в Суховоля!

— Князът е предател!

— Против краля воюваме!

— Бий!

— При княза!

— Стой!

В бъркотията някаква сабя преряза въжето, с което бяха вързани ръцете на Кмичиц. А той в миг скочи на един от ония коне, които щяха да набиват Сорока на кол, и викна вече от коня:

— След мене при хетмана!

— Идвам! — викна Гловбич. — Да живее кралят!

— Да живее! — отговориха петдесет гласа и петдесет саби светнаха едновременно.

— На кон, Сорока! — изкомандва отново Кмичиц. Имаше и такива, които искаха да се съпротивяват, но при вида на голите саби млъкнаха. Все пак един обърна коня си и след миг изчезна от очи. Факлите угаснаха. Тъмнина обгърна всички.

— След мене! — чу се гласът на Кмичиц.

И безредното кълбо от хора тръгна веднага, после се разтегна в дълга змия. Като преминаха два-три хвърлея, налетяха на стража от пехотинци, по-голямата част от които заемаха брезовата горичка отляво.

— Кой иде? — обадиха се гласове.

— Гловбич с разезд!

— Парол?

— Тръби!

— Минавай!

И минаха, без да бързат особено; след това се понесоха в тръс.

— Сорока! — каза Кмичиц.