Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Но по насипчетата, към които отиваше Кмичиц, също се чуваха възгласи. Няколко купища дърва горяха по тях и пръскаха силна светлина. При тая светлина пан Анджей видя пехотинци, които стреляха рядко, а повечето се взираха в полето пред себе си, където конницата се биеше с доброволците.

И него видяха от насипите, но вместо с изстрели посрещнаха отряда, който идваше, с гръмки възгласи. Войниците смятаха, че княз Богуслав им изпраща помощ.

Но когато само сто крачки деляха групата на Кмичиц от насипите, пехотата започна да се движи неспокойно в тях; все повече войници засланяха челото си с ръце и гледаха какви са тия хора, които идат.

Внезапно на петдесет крачки разстояние страхотен вой раздра въздуха и отрядът се хвърли като буря, обгърна пехотата, обгради я като обръч и цялата тая маса от хора започна да се движи конвулсивно. Човек би казал, че грамадна змия души набелязаната си жертва.

В тоя куп се чуваха сърцераздирателни викове: „Аллах! Хер Йезус! Майн Гот!“

Зад насипите се носеха други викове, защото доброволците, макар и по-малобройни, щом разбраха, че пан Бабинич е вече в окопите, нападнаха бясно конницата. В това време от небето, което от някое време вече се покриваше с облаци както обикновено пролет, рукна неочакван пороен дъжд. Запалените купища дърва угаснаха и боят продължи в тъмнината.

Но той не трая много. Изненаданите пехотинци на Богуслав отидоха под нож. Конницата, в която имаше много свои хора, сложи оръжие. Чуждите, а именно сто драгуни, бяха избити до крак.

Когато месецът отново се показа иззад облаците, освети само групи татари, които доубиваха ранените и събираха плячка.

Но това не продължи много. Чу се пронизителният глас на свирка; татарите и доброволците скочиха като един човек на конете.

— След мене! — викна Кмичиц.

И като вихър ги поведе към Янов.

Четвърт час по-късно нещастното селище беше подпалено от четирите страни, а един час по-късно море от пламъци се разля по целия Янов. Стълбове огнени искри излитаха над пожара към червеното небе.

Така пан Кмичиц даваше знак на хетмана, че е нападнал Богуславовата войска откъм тила.

А сам той, червен като палач от човешка кръв, стягаше всред пламъците татарите си, за да ги поведе по-нататък.

Те бяха вече строени и се разтегнаха широко, когато внезапно видяха на полето пред себе си, осветено като в ден от пожара, отряд от грамадната електорска конница.

Водеше я рицар, който се виждаше отдалече, защото беше със сребърна броня и яздеше на бял кон.

— Богуслав! — извика Кмичиц с нечовешки глас и се понесе напред с цялата татарска маса.

И така двете войски летяха една срещу друга като две вълни, гонени от два вихъра. Делеше ги значително пространство, та конете от двете страни придобиха най-силен устрем и се носеха със свити очи, изпънати като хрътки, и почти търкаха земята с коремите си. От едната страна бяха грамадни хора с лъскави ризници, с прави саби, вдигнати нагоре в дясната ръка, а от другата — сивата татарска маса.

Най-сетне те се сблъскаха като дълга ивица върху светлото поле, но тогава стана нещо страшно. Татарската маса падна като житна нива, съборена от вихъра; грамадните хора преминаха по нея и летяха по-нататък, сякаш хората и конете имаха силата на мълнии и крилата на буря.

Не след много време няколко десетки татари скочиха и се спуснаха да ги гонят. По дива маса може да се премине, но е невъзможно тя да бъде смазана само с едно прегазване. Затова все повече хора се устремяваха подир побягналите райтари. Във въздуха започнаха да фучат примки.

Но ездачът на белия кон начело на побягналите продължаваше да бъде в първата редица, а между преследвачите Кмичиц го нямаше.

Татарите захванаха да се връщат едва в сивата утрин и почти всеки караше райтар на примка. Те веднага намериха Кмичиц и го откараха в безсъзнание при пан Сапеха.

Хетманът седеше сам край леглото му. Около пладне пан Анджей отвори очи.

— Къде е Богуслав? — бяха първите му думи.

— Разбит напълно… Отначало Бог му помогна, та излезе от брезовата горичка, но на открито поле налетя на пехотата на пан Оскерко, там загуби хората и победата… Не зная дали са се спасили дори петстотин души, защото след това много бяха уловени от твоите татари.

— А той самият?

— Избяга.

Кмичиц помълча малко и каза:

— Още не мога да се меря с него. Удари ме с меча си по главата и ме събори заедно с коня… Добре, че мрежата около главата ми е от благородна стомана, та издържа, но загубих съзнание.