Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

— Слушам! — обади се до него гласът на вахмистъра. Кмичиц не каза нищо повече, само протегна ръка и я опря върху главата на вахмистъра, сякаш искаше да се увери, че пътува край него.

Войникът притисна мълчаливо тая ръка до устата си.

Внезапно от другата страна се обади Гловбич:

— Ваша милост, отдавна исках да направя това, което върша сега.

— Няма да съжалявате!

— През целия си живот ще бъда благодарен на ваша милост!

— Слушай, Гловбич, защо князът изпрати вас на екзекуцията, а не чуждестранна част?

— Защото искаше да унижи ваша милост пред поляците. Чуждите войници не познават ваша милост.

— А на мене нищо ли нямаше да се направи?

— Имах заповед да пресека въжетата на ваша милост, но ако ваша милост би скочил да защитаваш Сорока, трябваше да те откараме пред княза за наказание.

— Значи искал е да пожертва и Сакович — измърмори Кмичиц.

В това време в Янов княз Богуслав си беше вече легнал, уморен от треската и дневния труд. От дълбокия сън го събуди шум пред квартирата и чукане на вратата.

— Ваше княжеско височество! Ваше княжеско височество! — викаха няколко гласа.

— Спи! Не го будете! — отговаряха пажовете. Но князът седна на леглото и викна:

— Светлина!

Внесоха светлина, а едновременно с това влезе дежурният офицер.

— Ваше княжеско височество! — каза той. — Сапеховият пратеник разбунтувал хоронгвата на Гловбич и я отвел при хетмана.

Настана кратка тишина.

— Бийте тимпани и барабани! — обади се най-сетне Богуслав. — Войската да се строи!

Офицерът излезе, князът остана сам.

— Това е страшен човек! — каза сам на себе си. И усети, че отново почва да го тресе.

Човек лесно може да си представи удивлението на пан Сапеха, когато Кмичиц не само се върна здрав и читав, но доведе със себе си няколко десетки конници и стария си слуга. Кмичиц на два пъти трябваше да разказва на хетмана и на пан Оскерко как и какво беше станало, а те слушаха любопитно, пляскаха често с ръце и се хващаха за глава.

— От това излиза — каза хетманът, — че когато някой прекали в отмъщението си, често пъти то му се измъква от ръцете като птица. Княз Богуслав е искал поляци да бъдат свидетели на твоето унижение и мъка, за да те изложи още повече, но е прекалил. Ти обаче не се надувай много, защото тая победа ти даде Бог; а, от друга страна, ще ти кажа следното: той е дявол, но и ти си дявол! Зле е постъпил князът, че те е унизил.

— Аз няма да го унизя и ако даде Бог, не ще прекаля в отмъщението си!

— По-добре съвсем се откажи от него, както Христос не е отмъщавал, при все че като Бог е могъл с една дума да съсипе евреите.

Кмичиц не отговори нищо, защото нямаше и време за разговор; дори нямаше време и за почивка. Рицарят беше смъртно уморен, но въпреки това реши още тая нощ да отиде при татарите си, които се намираха в горите и по пътищата зад Янов, в тила на Богуславовите войски. Но тогавашните хора спяха добре и на седлата. Затова пан Анджей само поръча да му оседлаят нов кон и се надяваше, че по пътя ще си дремне сладко.

Когато вече яхваше коня, при него дойде Сорока и застана мирно.

— Ваша милост! — каза той.

— Какво ще кажеш, старо?

— Дойдох да питам кога трябва да заминавам?

— За къде?

— За Тауроги.

Кмичиц се засмя.

— Няма да ходиш в Тауроги, ще дойдеш с мене.

— Слушам! — отговори вахмистърът, като се мъчеше да не покаже задоволството си.

Заминаха заедно. Пътят беше дълъг, защото трябваше да обикалят през горите, за да не попаднат в ръцете на Богуслав; затова Кмичиц и Сорока се наспаха много хубаво и без никакви приключения стигнаха при татарите.

Акбах Улан веднага се яви пред Бабинич и му направи доклад за дейността си. Пан Анджей беше доволен от нея: всички мостове бяха изгорени, дигите повредени; не само това: пролетните води се бяха разлели и превърнали нивите, ливадите и по-ниските пътища в тинесто блато.

Богуслав нямаше друг избор, освен да се бие, да победи или да загине. За отстъпление не можеше да мисли.

— Добре — каза Кмичиц, — той има великолепни райтари, но тежки. При днешните калища не може да има полза от тях.

След това се обърна към Акбах Улан.

— Отслабнал си — каза той, като го удари с пестник по корема, — но след боя ще напълниш корема си с дукатите на княза.

— Бог е създал неприятелите, за да има от кого военните мъже да вземат плячка — отговори татаринът сериозно.

— А конницата на Богуслав ще удържи ли срещу вас?