Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

— Ваше княжеско височество — каза Кмичиц, — често пъти Бог прощава големи грехове заради малка милост. Никой от нас не знае кога ще се яви пред Христовия съд…

— Стига! — прекъсна го князът. — И аз въпреки треската си съчинявам псалми, за да имам някаква заслуга пред Господа, а ако ми дотрябва проповедник, ще повикам своя… Ти, ваша милост, не умееш да молиш достатъчно покорно и всичко е напразно… Аз ще ти посоча начин: атакувай утре в битката пан Сапеха, тогава вдругиден ще пусна твоя войник и ще ти простя вината… Ти измени на Радживилови, измени сега на Сапеха…

— Това последната ти дума ли е, ваше княжеско височество?… В името на всички светии заклевам ваше княжеско височество…

— Не! Хващат те дяволите, добре!… И лицето ти се променя… Само че не се приближавай много, защото макар да ме е срам да викам хората си… но гледай тук! Ти си прекалено решителен!

При тия думи Богуслав извади изпод кожите, с които беше покрит, цевта на пистолет и се вгледа в очите на Кмичиц с блеснали очи.

— Ваше княжеско височество! — възкликна Кмичиц, като наистина долепи ръце за молба, но с променено от гняв лице.

— Значи молиш и заплашваш?… — каза Богуслав. — Превиваш врат, но иззад яката ти се озъбва дявол към мене?… Надменност святка от очите ти, а в устата ти гърми като мълния в облак? Падай в краката на Радживил, когато молиш, шляхтенче!… Бий челото си о пода! Тогава ще ти отговоря!…

Лицето на пан Анджей беше бледо като платно, той потърка с ръка мокрото си чело, очите, лицето и отговори с такъв прекъсван глас, сякаш треската, от която страдаше князът, внезапно се беше прехвърлила на него:

— Ако ваше княжеско височество ми пусне тоя стар войник… тогава… аз… съм готов… да падна пред… нозете… на ваше княжеско височество.

Задоволство светна в очите на Богуслав. Той унижи врага си, преви гордия врат. По-добра храна не можеше да даде на отмъщението и омразата.

А Кмичиц стоеше пред него с настръхнала коса, цял разтреперан. Лицето му, което дори спокойно приличаше на ястребова глава, сега още повече напомняше хищна и побесняла птица. Човек не можеше да отгатне дали след миг ще се хвърли в краката на княза или върху неговите гърди…

А Богуслав каза, без да го изпуска от очи:

— Пред свидетели! Пред хора!

И се обърна към вратата.

— Елате тук!

През отворената врата влязоха двайсетина придворни, поляци и чужденци. След тях започнаха да влизат офицери.

— Ваша милост панове — каза князът, — пан Кмичиц, оршански хоронжи и пратеник на пан Сапеха, иска да ме моли за едно благоволение и желае всички вие, ваши милости, да бъдете свидетели!…

Кмичиц се олюля като пиян, изстена и падна пред краката на Богуслав.

А князът нарочно ги протегна така, та краят на райтарския му ботуш докосваше челото на рицаря.

Всички гледаха в мълчание, слисани от прочутото име, както и от това, че носителят му е сега пратеник на пан Сапеха. Всички разбираха също, че става нещо необикновено.

А князът стана и без да каже нито дума, мина в съседната стая, като само кимна на двама придворни да го последват.

Кмичиц стана. По лицето му вече не личеше нито гняв, нито хищност, а само безчувственост и равнодушие. Изглеждаше, че съвсем не разбира какво става с него и че енергията му се е напълно сломила.

Мина половин час, цял час. Зад прозореца се чуваше тропот на конски копита и отмерени стъпки на войници — той продължаваше да седи, сякаш беше от камък.

Внезапно вратата откъм пруста се отвори. Влезе офицер, стар познат на Кмичиц от Бирже, с осем войници, четирима с мускети, четирима без пушки, само със саби.

— Ваша милост полковник, стани, ваша милост! — каза учтиво офицерът.

Кмичиц го погледна замаяно.

— Гловбич… — каза той, като позна офицера.

— Имам заповед — отвърна Гловбич — да вържа ръцете на ваша милост и да те изведа извън Янов. Това връзване е временно, после ще си отидеш, ваша милост, свободно… Затова моля ваша милост да не се противиш.

— Връзвай! — отговори Кмичиц.

И се остави да го вържат без съпротива. Но краката не му вързаха. Офицерът го изведе от стаята и тръгнаха пеш през Янов. Така вървяха още около един час. По пътя към тях се присъединиха няколко конници. Кмичиц чу, че разговарят на полски. Поляците, които още служеха при Богуслав, знаеха името на Кмичиц и затова бяха много любопитни какво ще стане с него. Групата мина брезовата горичка и се намери на пусто поле, където пан Анджей видя отряд от леката полска хоронгва на Богуслав.