Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

— Те имат неколкостотин добри конници, а вчера им изпратиха пехотен полк и се окопаха.

— Не бихме ли могли да ги примамим на открито поле?

— Не излизат.

— А да заобиколим и ги оставим, за да стигнем до Янов?

— На пътя ни са.

— Ще трябва да обмислим нещо!

След тия думи Кмичиц почна да се глади с ръка по косата.

— Опитахте ли се да ги предизвиквате? Колко далеко излизат подир вас?

— На един-два хвърлея… по-нататък не искат.

— Ще трябва да измислим нещо! — повтори Кмичиц.

Но тая нощ вече нищо не измисли. А на другия ден се приближи с татарите до стана между Суховол и Янов и разбра, че Акбах Улан бе преувеличил, като казваше, че пехотата се била окопала от тая страна; там имаше само малки насипи, нищо повече. Иззад тях те можеха да се отбраняват дълго, особено срещу татарите, които не отиваха с готовност в атака направо в огъня, но не можеше да се мисли, че ще издържат каквато и да било обсада.

„Ако имах пехота — помисли Кмичиц, — щях да атакувам веднага…“

Но мъчно беше дори да се мечтае за докарване на пехота, защото, първо, пан Сапеха нямаше излишна пехота и второ, нямаше време да бъде докарана.

Кмичиц се приближи толкова близо, че пехотинците на Богуслав почнаха да стрелят срещу него, но той не обръщаше внимание на това, движеше се на кон между куршумите, разглеждаше, оглеждаше, а татарите, макар и не толкова издръжливи срещу огъня, трябваше да го съпровождат. А после изскочи конница и го заобиколи отстрани. Той се измъкна, измина три хиляди крачки и изведнъж се обърна срещу нея.

Но и райтарите веднага завиха обратно към насипчетата. Напразно татарите пуснаха подире им облак стрели. Само един човек падна от коня, но те взеха и него и го отнесоха.

След като се завърна, Кмичиц, вместо да тръгне направо за Суховоля, зави към запад и стигна до Камьонка.

Мочурливата река се беше разляла широко, тъй като пролетта беше дъждовна. Кмичиц погледна реката, хвърли във водата десетина счупени клонки, за да разбере каква е бързината на течението, и каза на Улан:

— През тук ще ги заобиколим отстрани и ще ги нападнем отзад.

— Конете не ще могат да преплуват срещу течението.

— То върви бавно. Ще преплуват! Водата почти стои.

— Конете ще вкочанясат, а хората няма да издържат. Студено е още.

— Хората ще преплуват за опашките. Това е ваш татарски начин.

— Хората ще вкочанясат.

— Ще се стоплят в огъня.

— Каквото е писано!

Докато се смрачи, Кмичиц заповяда да нарежат наръчи върбови клонки, изсъхнал папур, тръстика и да ги привържат от двете страни на конете.

Щом изгря първата звезда, той хвърли във водата около осемстотин конници и започнаха да плуват. Той самият плуваше начело, но скоро разбра, че се движат толкова бавно напред, та за два дни няма да преплуват оттатък насипите.

Тогава заповяда да се прехвърлят на другия бряг.

Това беше опасна акция. Другият бряг беше равен и мочурлив. Конете, макар и леки, потъваха до корем. Но колкото и бавно, движеха се напред, като си помагаха един на друг.

Така изминаха няколко хвърлея.

Звездите показваха къде е север. Внезапно от юг долетя ехото на далечна престрелка.

— Боят е започнал! — викна Кмичиц.

— Ще потънем! — отговори Акбах Улан.

— След мене!

Татарите не знаеха какво да правят, но внезапно забелязаха, че конят на Кмичиц се измъкна от калта, очевидно попаднал на твърда почва.

Оттук започваше пясъчна плитчина. Отгоре имаше вода, която достигаше до конските гърди, но почвата отдолу беше твърда. Затова тръгнаха по-бързо. Отляво им се мярнаха далечни огньове!

— Това са насипите! — каза Кмичиц тихо. — Отминаваме ги! Ще заобиколим!

След малко наистина отминаха насипите. Тогава се обърнаха наляво и отново вкараха конете в реката, за да излязат зад насипите.

Повече от сто коня потънаха при самия бряг, но почти всички хора се измъкнаха на брега. Кмичиц заповяда на останалите без коне да се качат зад ездачите и тръгна към насипите. Преди това той беше оставил двеста доброволци със заповед да безпокоят насипите отпред, докато той ги заобикаля отзад. Когато се приближиха, чу отначало редки, а после все по-чести гърмежи.

— Добре е! — каза той. — Ония атакуват! И тръгнаха.

В тъмнината се виждаше само купът от глави, които подскачаха по ритъма на конския ход; сабя не издрънка, броня не иззвъня, татарите и доброволците умееха да вървят тихо като вълци.

Стрелбата откъм Янов ставаше все по-силна, явно беше, че пан Сапеха е настъпил по цялата линия.